Стивън Ледър - Гладният призрак

— Не може да излизаш — възрази Еми. — Още си слаб. Нека да отида аз.

Хауълс поглади косата й с лявата си ръка.

— Не, това е моя работа. Няма да е за дълго. Можеш да ми помогнеш, като направиш някаква превръзка за ръката. Имаш ли излишно парче плат?

— Ще използвам някоя от старите калъфки за възглавници. — Отиде в спалнята и той я чу да отваря дървената ракла, после да я затваря, а след това влезе в кухнята и се върна с касапски нож с пластмасова дръжка, с който разряза внимателно шевовете.

— Помогни ми първо да си облека ризата — помоли той. Двамата успяха да прекарат ръката му през ръкава и да закопчеят ризата. Хауълс беше стиснал очи от болка. Еми прегъна плата на триъгълник и го завърза зад врата му.

— Как е?

— Чудесно. Наистина е чудесно — увери я той, а тя се усмихна.

— Искаш ли една от таблетките, които ти остави доктор Ву?

— Не, не, благодаря. Те ме приспиват. Може би по-късно. — Тя облегна глава на рамото му и погали лявото му бедро. — Еми?

— Мммм?

— Имаш ли някой приятел, който може да ме измъкне от Хонконг? Тайно?

Момичето се изправи и го погледна сериозно.

— Познавам някой, който може да ти помогне. Но той не е добър човек. Контрабандист. Работила съм за него.

Той се изненада.

— Работила си за него? Как?

— Бях, как беше думата? Куриер?

— Да, куриер. Какво носеше?

— Понякога наркотици. Друг път злато за Тайланд. Не съм го правила често. Не бях много добра. Изглеждах твърде притеснена и винаги ми прилошаваше. Трябваха ми пари, Джеф. Не съм го правила много пъти. — Внезапно й се стори важно да го убеди, че не е престъпница. Не искаше той да си мисли лошо за нея.

— Но мъжът, за когото си работила… Знаеш как да се свържеш с него, нали?

— Понякога той идва в клуб „Вашингтон“. Но, Джеф, той е лош човек. Ще иска много пари.

Хауълс се усмихна весело и я целуна по челото.

— Еми, няма защо да се тревожиш. Джак ще ми даде още пари по-късно тази нощ. Би ли ми донесла чаша кафе?

Тя се усмихна отново, доволна че може да направи нещо за него. Скри се в кухнята, а той прибра ножа под триъгълната превръзка.

Софи пи малко вода от чешмата. Не смееше да пие повече, защото майка й постоянно я предупреждаваше да не пие от чешмата. Понякога го беше правила и никога не се беше разболявала, но майка й винаги я караше да пие минерална вода от бутилка. Умираше от глад. Мисълта за храна замъгляваше всичко освен страха. Въображението й се развихряше и тя започваше да се паникьосва. Какво щеше да стане, ако яхтата се запали? Ами ако потъне? Ако мъжът изобщо не се върне и тя умре от глад? Веднъж едва не припадна от викане, крещеше и риташе по вратата, докато не падна изтощена на пода. Беше горещо. Толкова горещо, че имаше чувството, че ще се разтопи. Макар да беше родена в Хонконг, Софи живееше в свят с климатични инсталации. Вкъщи, в училище, в колите въздухът беше прохладен и я пазеше от задушаващата жега и постоянната влага в колонията. Сега, заключена в тоалетната на яхтата, й беше горещо и неудобно, цялата беше мокра от пот. Не можеше да спи повече от час, събуждаше се задъхана, със сухо и изтръпнало от болка гърло. Непрекъснато мокреше кърпата със студена вода и я увиваше около главата си, доволна от малкото прохлада. Опита се да дъвче края на плата, за да успокои болките в празния си стомах. Искаше й се да има до себе си кучето, което й подари чичо Пат, та поне да може да си говори с някого. Но най-много искаше майка си. И баща си. Искаше да си иде у дома.

Едмъндс беше в банята, когато на вратата се позвъни.

— Ти ли си, Рик? — надвика той шума на водата. Грабна хавлията от закачалката и пресече килима в стаята. Отвори вратата и очите му се ококориха, когато видя Хауълс, застанал сам в коридора с превързана към врата ръка.

— Трябва да ми помогнеш — каза англичанинът. — Може ли да вляза?

Направи му път. Хауълс отиде бавно до прозореца, а Едмъндс затвори вратата.

— Не биваше да идваш. Ако Файнбърг те види…

— Той тук ли е?

— В момента не.

— Къде е стаята му?

Американецът кимна към вратата до банята.

— В съседната стая. Доколкото го познавам, сега се забавлява по баровете в Цим Ша Цуй. Но може да се върне всеки момент. Какво искаш?

— Трябват ми пари. За да се измъкна от Хонконг. Познавам един човек, който може да го направи, но ще иска пари. Повече, отколкото имам. А в сегашното ми състояние няма как да ограбя някоя банка, нали?

Едмъндс потръпна. Беше се опитал да нагласи климатика, но не успя и сега от комбинацията между студен въздух и вода по кожата му стана студено. Взе дебел бял пешкир от металната поставка над ваната и започна да си бърше косата.