Кристофър Райх - Абсолютен контрол

- Мейсън.

- Здрасти, Ед. Идват ти гости.

- Какво става? - попита Едуард Мейсън.

- Към теб са тръгнали Мери Грант и един репортер от „Стейтсмън“. Тя не е особено щастлива, че ще местиш съпруга й в Куонтико.

- Откъде, по дяволите, тя знае за това? А като стана дума, ти откъде знаеш?

- Покажи малко уважение. Ние сме тези, които хакнаха мейнфрейма ви. Просто свикни с идеята, че знаем всичко.

- Английско копеле.

- Какво беше това, Ед? Нещо не разбрах.

- Нищо.

- Предлагам ти да побързаш с твоята работа. В момента госпожа Грант се движи в дясната лента на магистрала 35 и се насочва към изхода за Дванадесета улица. Според мен имаш шест минути.

Танк паркира от другата страна на улицата срещу сградата на патологията на окръг Травис, голяма двуетажна бяла постройка, простираща се на цяла пряка дължина.

- Давай - подкани я той. - Кажи им, че си най-близкият родственик. Имаш право да видиш тялото на съпруга си.

Мери излезе от колата и обиколи откъм предницата на джипа. Тръгна да пресича, но някакъв тъмен форд седан излезе от алеята, ускори рязко и я принуди да отскочи крачка назад. Отблизо го последва вай на патологията на окръг Травис. Преди да успее да пресече, мина още един форд, а шофьорът му я изгледа. Тя разпозна лъсналото плешиво теме и обвинителния поглед. Фордът натисна спирачки, гумите изсвириха и даде на заден. Дон Бенет смъкна прозореца.

- Какво правиш тук, Мери?

- Защо карате Джо във Вирджиния?

- Не е твоя грижа.

- Той ми е съпруг. Разбира се, че е моя грижа.

На мястото до шофьора седеше друг мъж. Беше по- възрастен, добре облечен и излъчваше власт. Беше виждала лицето му в бюлетин на ФБР или нещо такова, но името й убягваше.

- Отивай си у дома. Ние държим всичко под контрол.

- Каза го и преди два дни. Все още не ти вярвам. Какво криеш, Дон?

Бенет вдигна прозореца и подкара надолу по улицата. Мери се затича няколко крачки край колата, като удряше с юмрук по стъклото.

- Какво става, Дон? Какво е „Семафор“?

Фордът ускори, остави Мери зад себе си, подмина знак стоп и се изгуби от поглед. Мери изтича до джипа и скочи на дясната седалка тъкмо когато трети форд излезе от паркинга на патологията.

- Попитах го за „Семафор“.

- Това го стресна. Потегли, сякаш го гонеха хиляди дяволи.

Танк направи обратен завой и подкара зад конвоя на ФБР.

- Какво правиш? - учуди се Мери. - Не можем да ги догоним с тази барака.

- Няма и нужда - каза Танк.

Едуард Мейсън приглади вратовръзката си и се намести в седалката за пътуването до международното летище „Бергст рьом“.

- Госпожа Джоузеф Грант, предполагам.

- Да - потвърди Дон Бенет.

- Не беше споменал, че е толкова привлекателна.

- Имали някакво значение?

- Или толкова настоятелна - добави Мейсън. Според него Бенет изглеждаше притеснен и неспокоен.

- Вие ме попитахте дали тя ще се откаже. Аз казах, че няма. Това квалифицира ли я като достатъчно настоятелна?

Едуард Мейсън долови гнева на подчинения си. Започваше да се чуди дали Бенет е напълно лоялен към цялата програма.

- Мамка му - процеди Бенет. - Джипът се качи на магистралата на около четиристотин метра зад нас.

Мейсън се извърна, за да погледне, и забеляза един син автомобил да се мярка на шест-седем коли зад тях.

- Не искам никой да знае, че сме прехвърлили тялото на Грант в Куонтико. Ако обществеността разбере, че предприемаме нещо различно от стандартните мерки по отношение на случая, хората ще искат да разберат защо. Ясен ли съм, Дон?

- Да, сър - кимна Бенет.

- Впечатли ме тогава.

Джипът се мъчеше със сто и десет километра в час по магистралата, двигателят виеше, а воланът се тресеше като в епилептичен пристъп. Дон Бенет и ванът на патолога бяха някъде далеч напред.

- Мъжът ти никога ли не е споменавал, че трябва да ходи до Дрипинг Спрингс? - запита Танк.

- Бих запомнила Дрипинг Спрингс и със сигурност нямаше да забравя „Ореховокафявото кафене“. Щяхме да се посмеем.

- А „Семафор“? Никога ли не си чувала да го споменава?

- Вече ти казах. Гледах драсканиците на съпруга ми по бележника му и думата просто се появи в главата ми.