Кристофър Райх - Абсолютен контрол

- Професор Грич?

- Не, асистентът Лайнъс. Той води курса.

- Лайнъс? Не съм го чувала. Като Лайнъс и Чарли Браун от комикса „Фъстъчетата“ ли?

- Да - каза Джеси любезно и чуруликащо като Грейс. - Точно като тях.

Майка й я изгледа и тя реши, че е прекалила, но Мери взе ключовете за колата.

- Готова ли си?

Грейс кимна, като полагаше всички усилия да не изглежда твърде ентусиазирана.

- Годни сме за действие - потвърди тя. Това беше един от изразите на баща й, останал от времето, когато е бил в армията, в корпуса на морските пехотинци или някъде там.

- Ще кажа на Грейс.

Мери тръгна към вратата, но се спря почти на прага.

- Джес?

Ето на, помисли си Джеси. Сега ще си промени мнението.

- Да, мамо?

- Смяташ ли, че би могла да останеш на курса до два часа? Твърде далече е да се връщам и после пак да излизам, за да те взема, а и имам няколко задачи.

Джеси се насили да преброи до три, преди да отговори.

- Да, мисля, че бих могла.

- Добре. Няма да закъснея и минутка след това.

Когато Джес влезе в класната стая, тя вече беше пълна. Смъкна раницата от рамото си и тръгна по пътеката към мястото си, като усещаше, че всички я гледат. Тя беше не само най-младият курсист, но и единственото момиче. Повечето от другите бяха сбирщина загубеняци и цупльовци, които искаха да попаднат в хайтек компаниите в Редмънд. Но не и Гарет. Тя го мерна с периферното си зрение. Беше почти готин, стига да си падаш по високи типове с права руса коса, влизаща в очите им, вечно усмихнати и говорещи с всички. Забеляза, че беше с тениска на британската рок група „Мъмфорд енд Санс“. Странна птица.

Асистентът Лайнъс влезе в стаята с чаша кафе в ръка. Строго погледнато, той беше д-р Янковски, но беше казал на всички да му викат на първо име. Беше нисък, с брада и въобще не беше готин, но всички млъкнаха в секундата, в която го видяха.

- Здравейте - поздрави той и метна чантата си на бюрото. - Преди да започнем, г-н Кларк иска да каже нещо. Давай, Гарет.

Джеси сведе поглед към чина си и едва виждаше с ъгълчето на окото си как той става прав.

- Хмм... да - смути се Гарет. - Джеси, знаем, че в момента ти е тежко. Всички искаме да кажем, че наистина съжаляваме за баща ти. Смятаме, че си наистина страхотна, най-малкото защото си тук. Ти си на колко, на четиринайсет? Това е направо невероятно. И си много смела, щом се връщаш в курса толкова бързо. Така че... хмм, както и да е. Идвай, ще ти бъде все по- добре.

Джеси се опита да благодари и да го поправи, че всъщност е на петнадесет години, но думите заседнаха в гърлото й. Не смееше да погледне другите. Не можеше, иначе щеше да се разплаче. Някои от курсистите изказаха и лични съболезнования. Тя кимна, но не отмести поглед от чина. Усещаше, че Гарет я гледа. Вероятно нейната тениска на „Лед Цепелин“ не му допадаше, точно както и тя не харесваше неговата на „Мъмфорд енд Санс“.

Лайнъс обяви, че темата днес е разбиване на криптиращи алгоритми. Той изнесе лекция от деветдесет минути и изписа всички дъски с кодове. В един без петнадесет остави маркера на бюрото.

- В оставащия четвърт час ще правим тест. Не, не точно тест, нека го наречем състезание. Да видим кой най-бързо ще успее да измисли елегантно хакване. Или може би трябва да кажа дали някой ще успее да го измисли въобще.

Лайнъс обясни правилата и написа условието на дъската.

- Проникнете в компютъра като администратори и пленете знамето. Съвсем просто. Победителят получава бутилка „Хайнекен“. Имате петнадесет минути. Давайте.

Джеси се озърна наоколо. Всички бяха заболи носове и тракаха по клавиатурите като луди. Гарет й метна поглед изпод вежди, забеляза, че тя го наблюдава, и направи ужасена физиономия, сякаш това беше най-трудната задача на света. Джеси отмести очи. Мислеше за откъса от кода, който беше открила в телефона на майка си. Никой в чата нямаше никаква идея какъв е и какво би трябвало да прави. Все пак й казаха, че не е НИТРОН, но какъвто и да беше, беше уникален.

След още минута Джеси се съсредоточи върху условието. Беше добра в проникването в компютри и реши да се пробва. Какво имаше да губи?

- Времето изтече.

Лайнъс Янковски огледа стаята, като се подсмихваше, сякаш знаеше, че никой не е открил решението.

- Кой може да ми каже отговора?

Петима студенти вдигнаха ръце, повечето бяха от за- лизаните отличници, които се целеха в „Майкрософт“ или в „Оракъл“. Лайнъс ги повика един по един, написа отговорите им на дъската и ги отхвърли също един по един, като направо ги разкъса на парчета, без да пести реплики от рода на „Благодаря, умнико, но не“, „Няма как да сбъркаш повече“ и „Сериозно, това ли е най-доброто, което измисли?“. После застана в средата на залата.