Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

Снабдихме Марси, Фентън и Ханк с бански костюми, плажни хавлии и всичко останало. След това ги пратихме да се разхождат из плажа в три различни посоки, подобно на трима летовници, любители на слънчевите бани. Тъй като изобщо не бяха се появили пред камерата, никой не можеше да докаже, че са замесени, освен самите заложници, разбира се. Но се надявахме, че те са прекалено заети със собствените си проблеми, за да се сетят за тях тримата.

Моли замъкна триножника с камерата до паркинга и потърси най-подходящата позиция, за да снима голямата финална сцена. Полин, Мак и аз седнахме в другия край на верандата, далеч от бившите ни гости. Чувствахме се почти толкова объркани и изтощени, колкото и те.

Облегнахме се по-скоро един на друг, отколкото на стената. Искахме да се погреем на слънце. Слънчевите лъчи на късния следобед винаги са най-ценни, дори в началото на лятото, а тези бяха дори още по-ценни. Чувствахме ги като... не знам, като ласка.

– Обичам те, Полин – наруши тишината Мак.

– И аз те обичам – отвърна Полин, прекалено уморена, за да вдигне главата си от гърдите ми.

Шумно се прокашлях и Мак добави:

– Недей да хленчиш, Джак. Ние обичаме и теб.

След малко Мак стана, пъшкайки, и се приближи до мястото, където седеше Триша Пауъл. Бръкна в пазарската ѝ чанта и измъкна оттам лъскава "Нокия". Триша бе прекалено изтощена, за да се възпротиви.

– Не се притеснявай, Триш, ще се свържа с местен номер – каза Мак. – Някой иска ли да каже нещо велико, преди да настъпи голямата олелия? – попита той, когато се върна при нас.

– Благодаря – рекох аз. – Нямаше да мога да се справя без вас. Нищо нямаше да направя. Обичам ви и двамата.

– Някой да иска да каже нещо, което не знаем? – попита Мак и седна отново при нас. – Добре тогава. – С големите си разкривени пръсти започна да натиска миниатюрните бутони на мобилния телефон и се усмихна с престорено задоволство, когато чу сигнала. – Проклетото нещо наистина работи. Обажда се Мак Мълън – каза той на човека, който бе вдигнал слушалката в полицейското управление. – Аз, внукът ми и неговото красиво момиче сме седнали тук със семейство Нюбауър, семейство Фицхардинг и с някои наши най-любими хора на света. Чудехме се дали няма да искате да наминете. Ние сме в къщата на Клайнерхънт. О, и нещо друго. Никой не е ранен и никой не е въоръжен. Не е необходимо да вършите глупости. Ще кротуваме. – После затвори мобилния телефон с форма на мида и го запокити на пясъка. – Би трябвало да ги забранят тези неща.

След по-малко от пет минути над сто полицаи и федерални агенти, натоварени в няколко десетки полицейски и други коли, профучаха по главната улица на Монток сред вой на сирени, сякаш бе дошъл краят на света.

Тъй като хеликоптерите на Бреговата охрана пристигнаха малко преди тях, не разбрахме нищо от пламенната им серенада.

Някъде пет месеца по-късно Полин, Маклин и аз седяхме в дъното на един бар близо до Фоули Скуеър. Пиехме тъмна бира "Гинис". Заведението беше почти празно, ако не броим бармана и една бяла котка. В единайсет часа предобед повечето барове са празни дори в процъфтяващия Ню Йорк.

– Дано да изгние в затвора! – каза Маклин, повтаряйки любимия си тост от началото на лятото.

Държа да отбележа, че нещата се развиваха именно в тази посока. Току-що бе започнал първият съдебен процес срещу Бари Нюбауър. А след това го чакаха още единайсет, подредени в редица като автомобили марка "Мерцедес" и "Ауди" на светофарите по шосе № 27.

А сега идва най-хубавото. Тъй като имаше вероятност Нюбауър да се опита да напусне страната, той щеше да прекарва нощите и уикендите си на Райкърс Айланд, докато не бъде произнесена и последната присъда. Цената на акциите на "Мейфлауър Ентърпрайсис" бе паднала до два долара. Бари Нюбауър беше разорен.

Що се отнася до нас тримата, поне за известен период от време това щеше да е последният ден, в който можехме да пием "Гинис" на свобода. Нашият адвокат Джошуа Епстайн, същият тип, който представляваше Моли и Канал 70, отказа да изпие едно питие с нас, преди да се отправим към съда. Но вече ни беше подготвил – не смятал, че шансовете ни са особено добри.

Мак изглеждаше напълно невъзмутим. Все пак беше на осемдесет и седем. Каза, че му се ще да организира едно парти в Деня на загиналите, за да запълни дупката, която Крайбрежната къща бе оставила в светския календар на Хамптънс.

– Искам да направя едно истинско парти – каза Маклин, като избърса пяната от устните си. – Нещо такова, в сравнение с което онези джамборета в стил Пъф Деди, по които всички така залитат, да заприличат на следобеден чай.