Джеймс Патерсън: Крайбрежната къща

– Няма защо да се притесняваш, скъпи – каза тя на съпруга си. – Никой не ме принуждава да свидетелствам против теб. Тук съм по собствена воля.

След като се закле пред Библията на Гидли, аз я помолих да дойде с мен, за да разгледаме някои от снимките на стената. Направи каквото ѝ казах.

Показах ѝ третата снимка в редицата, на която една жена тъкмо бе достигнала оргазъм.

– Коя е тя? – попитах аз.

– Стела Фицхардинг. Тя е чудовище.

– Ами тази, по-младата жена, която е коленичила?

– Триша Пауъл. Младата делова жена, която направи такава блестяща кариера във фирмата на съпруга ми.

– А между двете лежи брат ми Питър, който със сигурност не беше светец.

Кемпиън поклати глава.

– Така е, но той никого не е наранил. И всички наистина обичаха Питър.

– Това е утешително – рекох аз.

Разведох я покрай редицата от фотографии. Показах ѝ една.

– Отново Питър – каза Кемпиън.

– Според вас на колко години е бил Питър по времето, когато е направена снимката?

– Не зная... може би на петнайсет.

– Не повече? – попитах аз.

– Не повече. Не мисля. Джак, трябва да ми повярваш... Аз нямах представа, че това се случва в къщата ми. Във всеки случай не и в началото. Съжалявам. Извинявам се на теб и на семейството ти.

– И аз съжалявам, Кемпиън.

Продължихме надолу покрай редицата от снимки.

– На всяка от тези шест снимки, които обхващат период от пет години, един и същ възрастен мъж е възседнал брат ми. На най-ранните снимки той не е бил на повече от петнайсет години.

– Това трябва да е моят съпруг Бари Нюбауър – отвърна тя и посочи мъжа, който в момента бе сграбчил страничните облегалки на стария плажен шезлонг така здраво, както държеше и Питър на снимките.

Прескочихме няколко фотографии, а след това спряхме пред една от последните в тази серия.

На нея към Питър и Бари се беше присъединил трети мъж, на средна възраст, надянал нашийник с шипове и с много здрава каишка.

– Този мъж, дето пълзи на четири крака – казах аз, – почти съм сигурен, че съм го виждал някъде и по-рано.

– Несъмнено – отвърна Кемпиън. – Това е Робърт Красуелър-младши, главен прокурор на Съединените щати.

Придружих Кемпиън обратно до свидетелската скамейка. Изведнъж ми се видя по-млада и по-успокоена. Не преставаше да поглежда към Бари, като че ли търсеше неговото одобрение или неодобрение. Или нещо друго, което очакваше от него.

– Добре ли сте? – попитах я аз.

– Добре съм. Нека да продължим.

Посочих стената с фотографиите.

– Освен лицата и телата на тези снимки, разпознаваш ли и нещо друго, Кемпиън?

– Стаите. Всички снимки са направени в нашата къща. Къщата, в която съм израснала. Крайбрежната къща, която моето семейство притежава от близо сто години.

– Различни ли са стаите, или е една и съща? – попитах аз.

– В повечето случаи са различни.

– Едно нещо все пак не мога да разбера – рекох аз, – и то е къде се е крил фотографът.

– Зависи от снимката, понеже са правени на различни места. Има много закътани местенца и ниши. Това е една огромна стара къща.

– Но как е разбирал фотографът къде може да се скрие и как впоследствие се е промъквал дотам отново и отново, без да бъде забелязан?

Зад гърба ми се чу трясък и аз се обърнах да видя какво става.

Нюбауър се беше проснал с цялата си тежест върху масичката за карти, беше я помел и сега напираше към жена си. Фентън и Ханк се спуснаха към него, а в това време една черна томахавка прелетя през стаята и остави грозна черна следа върху стената на сантиметри от главата на Кемпиън. Това беше лявата обувка на Стела Фицхардинг.

– Вашият съпруг, изглежда, е решил, че тъкмо вие сте помагали на изнудваните, госпожо Нюбауър – рекох аз.

Незасегната от двете атаки, Кемпиън седеше на свидетелската скамейка толкова спокойна, колкото си беше.

– Да – каза тя.

– Вие сте изнудвали собствения си съпруг, госпожо Нюбауър? – попитах аз. – Но като собственичка на контролния пакет от акциите на "Мейфлауър Ентърпрайсис" вие сте щели да загубите повече от него.

– Според мен трябва да приемем, Джак, че има някои неща, които са по-важни от парите. Отначало аз просто исках да документирам онова, което ставаше – обясни Кемпиън. – да имам доказателства, че това наистина се върши в къщата, която от цял век принадлежи на семейството ми. Но после не можах да издържа на изкушението да видя как съпругът ми се гърчи.

– Питър не е знаел за изнудването, нали?