Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

– Госпожо Фицхардинг – започнах аз веднага щом тя се закле, – имам чувството, че и по-рано сте виждали тези снимки. Вярно ли е?

Стела Фицхардинг се намръщи, но кимна утвърдително.

– От две години Питър ги използваше, за да ни изнудва – каза тя.

– Колко му плащахте? – попитах аз.

– Пет хиляди долара на месец? Седемдесет и пет хиляди? Не помня точно, но си спомням, че същата сума плащахме на нашия градинар.

Изглеждаше отегчена от въпросите ми. Вярвай ми, Стела. Скоро ще ти стане по-интересно.

– Не се ли оплакахте на Бари Нюбауър?

– Можехме и да го направим, но в цялото това преживяване, във факта, че ни изнудват, имаше някакъв особен драматизъм и не знам... някакво очакване. Щом намерехме снимките пред задната врата, ние ги грабвахме и се втурвахме в кабинета да ги разглеждаме, както други хора се радват на стари семейни снимки. Това беше игра. Брат ти го знаеше, Джак. За него също беше игра.

Идваше ми да я цапна през устата, но се сдържах.

– На кого давахте парите? – попитах аз.

Тя посочи свидетелската скамейка.

– Детектив Франк Волпи беше нашето момче за поръчки.

Волпи продължаваше да седи там с много спокоен вид. После показа среден пръст на Стела.

– Значи вие плащахте месечната такса на детектив Волпи?

– Да. Но след като беше обявено сливането на "Мейфлауър Ентърпрайсис" с производителя на играчки "Бонтаг", Питър внезапно разбра колко ценни могат да бъдат тези снимки. Вместо няколко хиляди, вече искаше милиони.

– И така, какво си помислихте, когато тялото на брат ми беше изхвърлено от вълните на брега?

– Че е играл опасна игра... и е загубил – отговори Стела Фицхардинг. – Също както и ти накрая ще загубиш.

– Призовавам детектив Франк Волпи.

Волпи не помръдна. Не бях изненадан. Напротив. Очаквах повечето от свидетелите да постъпят по този начин.

– Бих могъл да ви задавам въпросите и така, ако предпочитате, детективе?

– Няма да отговарям на въпросите ти, Джак.

– Е, нека да опитам да ти задам само един.

– Както искаш.

– Спомняш ли си за какво говорихме снощи, детективе? – попитах аз.

Волпи седеше с напълно безразличен вид.

– Нека да опресня паметта ти. Става въпрос за разговора, по време на който ти каза, че преди една година Бари Нюбауър е изпратил две от своите горили, за да убият брат ми на плажа.

– Възразявам! – извика Монтроуз.

– Отхвърля се! – извика Мак. – Госпожо Стивънсън, моля, изтрийте последните два въпроса от протокола.

– Извинявам се, Ваша чест – рекох аз. – Народът няма повече въпроси.

– Добра работа, Джак – обади се Волпи от мястото си.

Направихме прекъсване за обяд и се върнахме точно след четирийсет и пет минути. Не можех да ям най-вече защото се страхувах, че нищо няма да се задържи в стомаха ми.

Свидетелката, която се канех да призова, беше от онзи тип рискови свидетели, с които един наистина добър адвокат, макар и не от първа величина, не би трябвало да може да се справи. Беше време да разбера дали съм добър познавач на човешката душа, а също така и дали въобще ставам за адвокат.

Поех си дълбоко дъх.

– Кемпиън Нюбауър – произнесох аз.

В стаята настъпи тишина. Кемпиън бавно стана и излезе напред. Погледна назад към другите свидетели, сякаш очакваше някой да ѝ хвърли спасителен пояс.

Но Монтроуз веднага скочи от мястото си.

– В никакъв случай! Госпожа Нюбауър в момента се лекува от хронична депресия. От самото начало на този процес досега тя не е вземала лекарствата си.

Погледнах към Кемпиън, която вече седеше на свидетелската скамейка.

– Как се чувствате? – попитах я аз. – Ще издържите ли това?

Тя кимна утвърдително.

– Добре съм, Джак. Всъщност аз искам да кажа нещо.

– Не че има някакво значение за теб – извика от мястото си Нюбауър, – но законът забранява да заставяш съпругата да свидетелства против съпруга си!

– Към така наречената съпружеска привилегия – откликна Маклин – може да предяви претенции всеки един от съпрузите, що се отнася до собствената му защита. Но привилегията касае само изявления от страна на единия съпруг по адрес на другия и не засяга подразбиращите се факти. Можете да свидетелствате, госпожо Нюбауър.

Тънка усмивка плъзна по устните на Кемпиън. Познавах я от дълго време и наблюдавах как се превръща от красива жена със свободен дух в изключително омерзена и ожесточена жена. Това бе една от причините да рискувам с нея.