Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

– Джак. Чуй ме – каза той с покъртителна усмивка. – Ти свърши добра работа дотук. И нещо повече. Сега не оставяй положението да ти се изплъзне от ръцете, синко. Имаш ли нещо, с което да унищожиш тези копелета? Моля те, кажи "да", Джак.

Не оставяй нещата да ти се изплъзнат сега.

Когато двамата с Питър бяхме деца, баща ми разказваше една история за битката си с някакъв огромен плъх, който се вмъкнал в апартамента в Хеле Кичън, където живеели с майка ми. Била леденостудена декемврийска сутрин, завел майка ми, която била бременна с мен, в едно кафене на отсрещната страна на улицата, а после взел една лопата от близкия супермаркет и се изкачил обратно на петия етаж, за да се изправи пред плъха. Открил го във всекидневната в дъното на апартамента, тичал покрай стената и търсел начин да се измъкне. Бил голям колкото котка, тежал поне пет килограма, и имал гладка сивокафява козина.

Размахвайки лопатата, баща ми го заклещил в един ъгъл. Плъхът се опитвал да се измъкне ту отляво, ту отдясно, но като видял, че няма накъде, оголил зъби и зачакал. Когато баща ми вдигнал лопатата над главата си като бейзболна бухалка, плъхът се хвърлил срещу него!

С един отчаян замах баща ми го отблъснал във въздуха подобно на някаква пухкава и сивоопашата топка за софтбол. Плъхът се ударил толкова силно в стената, че съборил половината книги от полиците. Баща ми едва успял отново да вдигне лопатата и той пак се хвърлил срещу него. Лопатата отново го уцелила във въздуха. Плъхът отново се праснал в стената. Още два пъти баща ми го улучвал във въздуха, преди да успее да го убие.

Когато извиках Бари Нюбауър на свидетелската скамейка, той ме погледна така, както навярно плъхът е гледал баща ми в онази зимна сутрин.

Без да откъсва митите си очички от мен, той цял кипеше от ярост. Стискаше страничните облегалки на стола и дългите му пръсти бяха побелели.

Но не се предаваше.

Малко ми беше трудно да дишам.

– Искаш да седна на твоята сцена – изсъска той. – Ще трябва да ме замъкнеш там насила. Но това няма да изглежда добре по телевизията, нали така, златно момче?

– С най-голямо удоволствие ще те замъкнем дотук – каза Маклин. – По дяволите, ще го направя със собствените си ръце!

След като се убедихме, че ръцете и краката му са здраво завързани за стола, ние с Мак застанахме от двете му страни. Вдигнахме Нюбауър във въздуха.

Щом се отдели от пода, той започна да се мята така яростно, както Калтака в предсмъртните си мигове. Когато го тръснахме заедно със стола на свидетелското място, лицето и косата му бяха мокри от пот. Зад скъпите очила с метални рамки зениците му се бяха свили като точици.

– Какво ще ни покажеш сега, адвокат Мълън? – процеди той гневно и презрително и ме накара да стисна зъби. Със същия унизителен тон се обръщаше към прислугата в къщата си. – Още мръсни снимки? Които доказват какво? Че фотографските образи могат да бъдат обработени и фалшифицирани с помощта на компютър ли? Хайде сега, Джак, трябва да имаш и нещо по-добро от това.

Нюбауър едва бе изрекъл тези предизвикателни думи, когато на вратата в дъното на стаята се почука.

– Всъщност имам още нещо да ти покажа. Ето че пристигна.

Като гледаше смутено в краката си – както би направил всеки, който трябва да прекоси голяма стая, докато половин Америка го оглежда, – Полин бавно си проправи път до средата на стаята. Не можех да не се гордея с нея. Остана на поста си до самия край.

Дойде до мен и ми пъхна в ръката един лист хартия.

Докато го четях, сърцето ми пулсираше в гърлото. На него пишеше – Ийст Хамптън, Лос Анджелис, Манхатън – 1966 г.

След това, явно защото много ѝ се искаше, тя ме целуна леко по бузата и седна до Марси.

– Има едно нещо, което бих искал да ми изясниш – казах на Нюбауър, сочейки снимките на стената. – Никой ли не е поискал от теб да използваш презерватив?

Тесните цепки на очите му се присвиха още повече.

– Значи дойде моментът да превърнеш всичко това в грижа за общото благо? Казвах им, че няма за какво да се притесняват. През цялото време съм си правил тестове.

– Разбирам. Значи си излъгал тези хора.

Очите на Нюбауър потъмняха още повече и той вдигна глава:

– За какво говориш?

– Говоря за това, че не си им казал истината. Това се нарича лъжа. Ти си излъгал всички тези хора. Съпругата си, Триша Пауъл, семейство Фицхардинг. Брат ми.

– Ти си смахнат. Всички го виждат. Това е абсурдно. Ти си откачен.