Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

– Спомняш ли си онези кръвни проби, които взехме, когато пристигнахте? Направихме ти тест за HIV.

– За какво говориш? – изграчи Нюбауър.

– Тестът е положителен, господин Нюбауър. Три пъти го проверихме. Ваша чест, народът предлага този лабораторен протокол като веществено доказателство Е

– Нямате право – изкрещя той и така яростно се замята на стола, че едва не го събори от подиума.

– Без значение е дали сме имали право или не, поне в този случай. Щом през цялото време си си правил тестове, значи сме ти спестили това усилие.

– Не е престъпление да си болен – каза Нюбауър.

– Но е престъпление съзнателно да излагаш своите партньори на опасността да се заразят с HIV.

– До този момент не знаех, че съм серопозитивен – изръмжа Нюбауър.

– Би могло да е така, ако не бяхме открили AZT в кръвта ти. Ето, имаме и списъка на лекарствата, които са ти били предписвани. Народът предлага тези копия от рецепти като веществено доказателство Д. И това нямахме право да направим, но ти си убил брат ми, така че нямам никакви угризения. Предписвали са ти AZT вИйст Хамптън, Лос Анджелис и Манхатън. От 1966 година досега.

Цялото тяло на Нюбауър се тресеше. Не искаше да слуша повече. Монтроуз скочи на крака и започна да излага някакви възражения, но Мак ги отхвърли. Семейство Фицхардинг и Триша Пауъл крещяха срещу Нюбауър. Същото правеше и Франк Волпи, наложи се Ханк и Фентън да го удържат на мястото му.

– Тишина! – извика Мак от подиума. – Ще отстраня някой от залата!

– Ще се изненадаш ли, ако ти кажа – продължих аз, – че през последните две седмици издирихме дванайсет души от снимките на стената и от този плик. Без да включваме брат ми, който вероятно също е бил заразен, засега тестовете на седем души са се оказали положителни.

Марси премести камерата зад Нюбауър. Докато му говорех, аз гледах право в обектива.

– Ваша чест, народът предлага седем писмени клетвени декларации, представени от седем души, всеки от които смята, че е бил заразен от Бари Нюбауър въз основа на датите на изследванията. И най-важното: всички те твърдят в своите клетвени декларации, че Нюбауър ги е излъгал за своя HIV статус.

– Всичко това е лъжа – продължаваше да ми крещи Нюбауър. Неудържимо се тресеше на стола си. – Накарай го да престане да говори тези лъжи за мен, Бил!

Бавно се приближих до Бари Нюбауър. Винаги беше толкова самодоволен и хладнокръвен. Вярваше, че е недосегаем. Той беше умен, беше богат, той бе шефът, той притежаваше хората. Но сега в неговите тъмни очи се четеше същата обреченост, която бях видял в очите на Питър на плажа.

– В щата Ню Йорк съзнателното излагане на някого на опасността да се зарази с HIV представлява физическо насилие от първа степен. Присъдата е до дванайсет години затвор. За всеки заразен поотделно. Дванайсет по дванайсет прави общо сто четирийсет и четири години затвор. Аз ще го преживея. – Наведох се по-близо до лицето на това копеле. – Брат ми е правил грешки. Кой е безгрешен? Но в основата си той беше добър човек, добър брат. Питър никога не е наранил когото и да било. Ти го уби. Не мога да го докажа, но въпреки това те пипнах, копеле. Имаш ли нещо да кажеш? – Изправих се и за последен път се обърнах към камерата на Моли. – Народът срещу Бари Нюбауър – казах аз. – Ние представихме нашите доказателства. Напускаме тази зала.

Наближаваше пет часът следобед, когато Фентън и Ханк изведоха нашите гости през входната врата и ги пуснаха на свобода.

– Вървете и се множете – каза им Фентън.

Известно време всички ние стояхме там и примигвахме в златистата светлина на Ийст Енд, като не бяхме съвсем наясно какво ще правим оттук нататък.

Семейство Фицхардинг, Триша Пауъл и Кемпиън се скупчиха в единия край на верандата. Седяха кротко заедно, краката им се клатеха във въздуха, празните им очи се взираха в пространството. Франк Волпи стоеше сам съвсем близо до тях.

– Божичко – възкликна Полин, – приличат ми на черноработници, които чакат някой да ги вземе на стоп. Може би дрехите наистина правят човека. Трябва пак да си помисля по този въпрос.

Бил Монтроуз се беше усамотил на стълбите, десетина стъпки далеч от другите. Все още вързан за стария плажен шезлонг, Бари Нюбауър стоеше там, където го бяха оставили Ханк и Фентън. Погледът му беше станал почти стъклен. Никой не се приближи да поговори с него, дори адвокатът му.

– Паметна гледка – каза Полин. – Бари Нюбауър сам и съсипан. Ще си я припомням, като настъпят черни дни.