Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

– Картините, които предстои да видите, съвсем не са мили и пухкави като предишната. Те са жестоки и страшно конкретни. Ако въобще възхваляват нещо, това определено не е семейството или децата.

– Възразявам! – извика Монтроуз. – Категорично възразявам срещу това!

– Нека веществените доказателства да говорят сами за себе си – каза Маклин. – Продължавай, Джак.

Сърцето ми така яростно биеше в гърдите, сякаш се борех за живота си, но заговорих със свръхестествено спокойствие.

– Ваша чест, народът призовава госпожица Полин Грабовски.

Полин бързо се приближи до свидетелската скамейка. Личеше си, че няма търпение да изиграе своята роля, каквото и да означаваше това за кариерата ѝ.

– Госпожице Грабовски – започнах аз, – какво работите?

– Частен детектив съм. Работех за юридическата фирма на господин Монтроуз.

– Колко дълго работихте там?

– Десет години.

– Какви бяха перспективите ви във фирмата?

– За десетгодишен период бях повишена пет пъти. Всяка година получавах премии за допълнително извършена работа, които надвишаваха най-малко със сто процента планираната премия. Самият господин Монтроуз ми каза, че аз съм най-добрият детектив, с който му се е случвало да работи през двайсет и пет годишната си практика.

Не можех да не се усмихна, като забелязах смущението на Монтроуз.

– А сега, госпожице Грабовски, кажете ни каква роля сте играли в разследването на този случай.

– Е, направих рутинните проучвания, разговарях с потенциални свидетели, събирах документи...

– Ще насоча вниманието ви към четвъртък, трети май. Присъствахте ли на една среща в мотел "Мемъри"?

– Да.

– Какво видяхте там?

– Личната колекция от снимки на Сами Джиамалва. Прегледах няколко десетки черно-бели фотографии.

Ето сега щеше да започне всичко.

Движенията ми бяха като в забавен кадър... вадех снимките сантиметър по сантиметър.

– Госпожице Грабовски, това ли са снимките?

– Да.

– В същото състояние ли са, в каквото ги видяхте първия път?

– Да.

– Ваша чест, народът предлага на съда веществено доказателство В, тринайсет стандартни черно-бели снимки.

– Възразявам! – изкрещя Монтроуз.

Маклин му направи знак да мълчи.

– Отхвърля се. Това веществено доказателство има връзка с процеса и неговата автентичност е удостоверена от квалифициран свидетел. Позволявам да бъде прието.

Държах първата снимка, все още скрита за публиката, и внимателно я разглеждах. Пак ми призля при вида ѝ.

След това се приближих до стената и залепих снимката до корицата на коледния каталог на "Бонтаг". Едва когато се уверих, че е здраво залепена за стената и не стои накриво, отстъпих назад.

Оставих Моли да се приближи и да я закове с камерата в близък план.

Първото нещо, което поразяваше наблюдателя, бе яркото осветление. Дори в тази добре осветена стая снимката пламтеше като неонова реклама в нощта. Такова осветление има в операционните и в моргите. То запечатваше всяка вена, фоликул и петънце в една кошмарна хиперреалност.

В тон с яркия блясък на осветлението бяха безумните изражения на двамата мъже и жената, както и разгорещените им движения. Те бяха събрани в центъра на снимката, сякаш жената гореше, а двамата мъже се бяха сгушили до нея да се стоплят.

Чак след като окото свикнеше с ярката светлина, човек можеше да забележи, че жената между двамата мъже е Стела Фицхардинг. Мъжът, който правеше анална любов с нея, беше Бари Нюбауър, а легналият по гръб под нея беше брат ми.

Чернобялата фотография разтърси стаята подобно на безшумна експлозия. Бе поразила най-близко стоящите, макар че не се виждаше кръв. Именно Нюбауър наруши тишината.

– Проклето копеле! – кресна той.

Монтроуз излая: "Възразявам! Възразявам! Възразявам!", сякаш викът на клиента му бе задействал някаква механична алармена система в гърлото му.

Гюрултията вбеси Маклин. Беше много ядосан и му личеше.

– Ще ви отнема думата, ако не говорите по-тихо. Това е веществено доказателство и то определено има връзка с процеса. Приема се.

Едва когато в стаята се въдвори тишина, аз се заех с трудната задача да окача още снимки на стената. Повтарях си, че не бива да бързам да "пускам лодката на вода". През следващите пет минути аз лепях на стената снимки на Питър с различни негови партньори. Като цяло показах тринайсет – дяволската дузина на фотографа, може би най-тъжният семеен албум, който съм виждал някога.