Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

На трийсетина километра в североизточна посока се намираше Лонг Айланд. Еймс бе прекарал деня, претърсвайки всеки квадратен метър земя наоколо. Нищо. Никак не беше изненадан.

Сега бързаше обратно към Лонг Айланд, като правеше леки лупинги, не чак толкова опасни, че да го изправят пред военния съд. Хвърли поглед на скоростомера: 450. По дяволите, имаше чувството, че скоростта е два пъти по-голяма. Летеше на по-малко от петнайсет метра над оловносивата повърхност на океана, който оттук започваше да се дипли в белогриви вълнички, устремени към брега.

Като стигна до фара на Монток, Еймс зави рязко наляво и пое покрай стръмната и назъбена брегова линия. На лунната светлина тя като че ли се стапяше в прибоя. Реши да прелети няколко километра над скалите, преди да се насочи навътре към летището "Макартър". Точно в този момент забеляза тъмната, ниска и продълговата постройка сред дюните.

Цял ден бе кръжал над вили за милиони и милиони долари, но тази ги превъзхождаше дори според тукашните стандарти за недвижими имоти. Лъскава и извита като серпентина, къщата изглеждаше неестествено дълга сред скалите.

И макар че бе първият уикенд за сезона, не се виждаше никаква светлинка. Странно, каква загуба. Някой би трябвало да се възползва от това съкровище.

Той натисна спирачката и голямата птица за момент като че ли застина във въздуха. Това го накара да се сети за един анимационен герой, който малко късно разбираше, че е превалил ръба на скалата. След това, за кой ли път през деня, лейтенант Еймс се спусна надолу към поредната богаташка къща.

Когато се приближи достатъчно, забеляза, че не е напълно завършена. Прелетя покрай сградата без прозорци, оглеждайки я като обор за добитък. Турбинният двигател повдигна вихрушка от пясък, която щеше да засипе всичко по пътя му – от предната веранда до кофите за боклук в края на алеята.

Тъкмо се канеше да завие обратно и да поеме към летището, когато забеляза спортен велосипед, опрян на ствола на едно от дърветата наоколо.

Освети го с 8000-ватовия прожектор и забеляза веригата, която висеше незаключена до задната гума.

О, какво имаме тук?

Направи още една, по-бавна обиколка. Увисна на височината на покрива и освети редицата от тъмни прозорци.

Тъкмо тогава забеляза двойката, която лежеше под носа му на терасата. И двамата бяха голи.

Еймс точно се канеше да посегне към радиопредавателя, когато жената се изправи под светлината на прожектора. Беше красива, но ни най-малко не приличаше на безличен модел от модните подиуми.

В продължение на близо десет секунди тя стоеше с ръце на хълбоците и се взираше в него, сякаш искаше да му внуши нещо много важно. После вдигна ръце над главата си и му показа два средни пръста.

Еймс прихна и за първи път през този ден се сети защо обича Америка.

Трябва да си намеря някакво по-добро занимание, помисли си той, вместо да арестувам двойка правонарушители, задето правят любов на едно от най-красивите места в Северна Америка. Остави портативния радиопредавател обратно на Стойката му, след това голямата птица направи завой и пое обратно към летище "Макартър".

А той продължаваше да се усмихва, мислейки си за хубавото момиче, което му беше показало два средни пръста.

Ние двамата с Полин се бяхме изгубили в нашия малък свят, държахме си ръцете и наблюдавахме прибоя, когато Фентън влетя през двойните врати на терасата.

– Джак, Волпи е изчезнал.

– Мислех си, че на всеки десет минути правиш проверки. Че вратите са с двойни резета и са заключени?

– Така беше, Джак. Заклевам се. Трябва да се е измъкнал само преди няколко минути.

За щастие ние с Полин вече бяхме облечени. Последвахме Фентън към плажа. Огледахме крайбрежната ивица в двете посоки. Нищо. Волпи бе изчезнал.

– Сигурно е тръгнал на запад към къщата на Блейкли. Така поне има някакъв шанс – рекох аз.

Тримата се втурнахме към гаража. Полин седна зад волана и ние се понесохме по дългия черен път, а след това по шосето към града.

– Не можем да оставим нещата така – казах аз.

Полин бездруго караше по-бързо, отколкото аз бих се решил, но сега натисна педала до краен предел. Беше почти два след полунощ и шосето бе пусто. Изминахме още към километър, после свихме наляво в посока Франклин Коув.

– Спри тук – казах на Полин. – Крайбрежната ивица минава зад онази дюна. Или сме го изпреварили, или всичко е свършено.

Скочихме от колата и се закатерихме по дюната. Сърцето ми щеше да се пръсне, когато най-сетне стигнахме горе.