Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

– Правосъдието – продължи той – не означава да си малко по-справедлив, отколкото са ти очакванията. То означава да си справедлив. И точка. А как е възможно да има справедлив процес, в който обвинението напада из засада защитата с помощта на изненадващ свидетел като Джейн Дейвис?

Бях се наслушал на неговата реторика. Ако Маклин смята да разреши произнасянето на речи в съда, аз също бих дръпнал една.

– Всички в тази стая разбират вашето отчаяние – казах аз, надигайки се от стола си. – Всичките без изключение бяхме в съдебната зала миналото лято, когато доктор Дейвис, след като е била тероризирана и заплашвана предната нощ, бе принудена да заяви, че според нея смъртта на брат ми се дължи на нещастен случай. Също както и вие сега, младият обвинител Надя Алпър беше така слисана от това изявление, че се оказа неподготвена за кръстосан разпит. Но макар че тактиката, пред която сте изправен днес, е почти идентична на тактиката, пред която тя беше изправена тогава, има една основна разлика – казах аз и усетих как лицето ми пламна. – В хода на съдебното разследване обвинението беше атакувано в гръб с една откровена лъжа. А вие сте атакуван "из засада" с истината, която сигурно сте знаели през цялото време. Много ви се нрави да разправяте каква пародия е този процес, господин Монтроуз. Онова, което наистина ви смущава, е, че в същината си той е напълно справедлив. След като неуморно сте защитавали богатите и могъщите в продължение на цели двайсет и пет години, дотам сте се деформирали професионално, че ви обижда всяко нещо, което дори само отдалеч прилича на честно съревнование. Съветвам ви да го преодолеете.

– Добре, това е достатъчно – най-накрая каза Мак от мястото си. – Съдът се разпуска до утре сутринта.

Този път след края на съдебното заседание от процеса "Народът срещу Бари Нюбауър" новинарската машина бе така заредена, че щеше да се пръсне. "Обсадата на Лонг Айланд" се оказа най-благодатната тема за рейтинга на медиите през цялата година. И най-показателната. Повечето от репортерите и режисъорите, които бълваха продукции през нощта, с изгряването на деня се изсипаха в Хамптънс.

Щом Канал 70 угасна, дуелиращите се телевизионни водещи отправиха пламенни апели към нацията. Започна се с кратки биографични експозета за главните действащи лица, които техните информационни мрежи бяха успели да изсмучат през последните два часа. Страната научи как Бари Нюбауър чрез женитбата си е влязъл в една от най-известните фамилии от издателския бизнес, как впоследствие е разширил периметъра ѝ на действие, завладявайки радиото и кабелната телевизия, увеселителните паркове и Интернет. От видни негови конкуренти като Тед Търнър и Рупърт Мърдок хората чуха почтителни оценки за далновидността му.

Освен това имаха възможност да научат, че неговият адвокат Уилям Монтроуз, възпитаник на Иейл, от седемнайсет години не е загубил нито едно дело. Монтроуз беше бетонирал своята репутация в една съдебна зала на Форт Уърт преди девет години, защитавайки богат собственик на ранчо, който хладнокръвно застрелял един професионален тенисист само защото решил, че е преспал с любовницата му. Колеги на Монтроуз разправяха, че той така размазал адвоката на обвинението, че щатът, който настоявал за предумишлено убийство, накрая бил благодарен и на глобата от хиляда долара за незаконно притежание на оръжие.

Последва порой от информация за семейство Мълън. Интервюта с видни граждани на Монток хвърляха светлина върху смъртта на майката и бащата Мълън и разкриваха колко малко дядо и внук приличат на терористи.

– Единствената причина сега да съм кмет на Монток – каза Питър Сийгъл – е тази, че Маклин не се кандидатира. А Джак си е нашето "златно момче".

– Това е семейство Кенеди от работническата класа на Монток – обяви Доминик Дън, специален пратеник на списание "Венити Феър". – Същата хубава външност и чар, същите ирландски католически корени и същото трагично проклятие.

Репортажите бяха показателни и за това колко бързо историята бе поляризирала Ийст Енд. В отговор на репортерски въпрос един загорял от слънцето банкер, който слизаше от поршето си пред магазинче за вино, отговори: "Надявам се на доживотна присъда". Той изрази преобладаващите настроения сред "първата класа".

Местните хора виждаха нещата по друг начин. Те се прикриваха зад неутрално звучащи фрази от рода на "Надявам се само всички да се приберат у дома живи и здрави", но всъщност бяха загрижени единствено за семейство Мълън и техните приятели.