Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

– Има, но няма да ви хареса – каза Пауъл. – Всъщност то не пасва на вашата конспиративна теория.

– Моля ви, госпожице Пауъл. Дайте ми шанс. Съдът иска да чуе вашата версия.

– Работех по петдесет-шейсет часа седмично. Просто нямаше как да остана асистентка при това положение.

– Вярвам, че е така – рекох и отворих кафявата папка, която държах в ръката си. – Госпожице Пауъл, показвам ви веществено доказателство А на народа. – Подадох ѝ документа. – Това познато ли ви е?

– Да.

– Какво представлява според вас?

– Това е служебната ми характеристика за полугодието от "Мейфлауър Ентърпрайсис". Как се добрахте до нея? – възмутено попита тя.

– В момента това не е от значение за процеса – отговорих аз. – Познавате ли подписа на последната страница? – попитах и посочих собствения ѝ подпис.

– Мой е.

– Ваша чест – обърнах се аз към Мак, – народът предлага на съда веществено доказателство А.

Мак се обърна към Монтроуз.

– Някакви възражения?

– Възразявам срещу целия този процес – каза Монтроуз.

– Възражението се отхвърля – рязко изрече Мак. – Съдът приема веществено доказателство А на народа. Продължавай, Джак.

– Ще прескоча уводната част, която удостоверява колко дни сте отсъствали и колко пъти сте закъснели за работа, като несъществена и ще ви прочета нещо от заключителния раздел "Перспективи". Струва ми се, че това ще ни даде ясна представа за това какво впечатление сте правили на своя работодател преди смъртта на брат ми. Помолени да оценят вашата работа по следните критерии – начин на мислене, положени усилия и обща компетентност, поставяйки от една до десет точки, вашите трима началници не са ви дали нито една оценка, по-висока от шест – казах аз. – Ето и последния параграф: "Госпожица Пауъл е получила писмено предупреждение. Ако работата ѝ не се подобри рязко през следващите няколко месеца, ще бъде уволнена".

– Е, предполагам, че съм постигнала рязко подобрение – каза Триша Пауъл.

Бил Монтроуз мигновено скочи от мястото си. С гъстата си коса, набитото тяло и резките си, уверени движения той наподобяваше някой маестро в Линкълновия център на изкуствата. Застана неподвижно в средата на стаята. Съсредоточаваше се като диригент, който изчаква оркестрантите да се настанят по местата си.

– Госпожице Пауъл – попита я той веднага щом се изтръгна от унеса си, – получихте ли някаква компенсация за свидетелските си показания на съдебния процес миналото лято?

– Абсолютно нищо – отговори Пауъл. – Нито стотинка.

– Беше ли ви обещано нещо от Бари Нюбауър или от някой друг, действащ от негово име?

– Не.

– Някой размахваше ли под носа ви повишение, увеличение на заплатата, кабинет с хубав изглед, личен треньор или дори чифт обувки?

– Не! – дори още по-възмутено отговори Пауъл.

– Госпожице Пауъл, Джак Мълън е изпаднал в заблуждението, че има нещо скандално в това една амбициозна и талантлива личност като вас да бъде забелязана от корпоративния бос. Няма такова нещо. Не сте направили нищо, за което да се извинявате.

– Благодаря ви.

Станах от мястото си.

– Господин Монтроуз желае ли да зададе въпроси по същество?

– Да. Госпожице Пауъл, позволете ми да ви попитам защо се озовахте в тази съдебна зала днес следобед. Вие не сте дошли тук доброволно, нали?

– Разбира се, че не – каза Триша. – Никой от нас не е дошъл тук доброволно.

– Можете ли да ни кажете как дойдохте?

– Пътувах с колата си към къщи – отговори Пауъл, – когато един мъж се изправи на задната седалка. Той ме заплаши.

– Страхувахте ли се?

– А вие нямаше ли да се страхувате? Колата ми едва не изхвърча от пътя.

– След това какво стана?

– Той ме отведе до една къща, после насила ме набутаха в някакъв млекарски камион заедно с вас и семейство Фицхардинг.

– Колко време бяхте затворена в този млекарски камион?

– Близо седем часа.

– А сега свободна ли сте да си тръгнете? – попита я Монтроуз.

– Не.

– Ако господин Мълън позволи, госпожице Пауъл, можете да се върнете на мястото си.

– Благодаря.

След като Триша Пауъл се оттегли, Монтроуз се обърна с лице към камерата. Изглежда, се канеше да произнесе реч, когато на лицето му се изписа силна тревога. Долната му челюст направо увисна.

Разтревоженият поглед на Монтроуз проследи Джейн Дейвис, която прекоси стаята с уверена походка.

Джейн носеше елегантен черен костюм и не изглеждаше ни най-малко нервна или изплашена, както бе изглеждала по време на процеса. Тя изгледа втренчено Монтроуз, а след това се обърна директно към Бари Нюбауър.