Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

– Ако знаехте какво преживя това семейство през последните няколко години – каза Денис Лoy, сервитьорка в пицарията "При Пи Джей", – щяхте да разберете за какво говоря; истинска американска трагедия. Толкова ми е тъжно за тях. Ние всички обичаме Джак и Маклин.

Но едва към полунощ, когато почитателите на пресата се прибраха у дома и кабелните капацитети превзеха властта, започнаха да се появяват първите наистина съчувствени коментари. И както обикновено се случваше напоследък, изпреварващият глас принадлежеше на Джералдо.

Тази нощ той предаваше от бара на ресторант "Шагуонг". Превръщайки шоуто в градски купон, той накара местните хора да се разприказват. Насърчаваше ги да изпадат в сантиментални настроения и да разказват спомени за Мак и Джак.

– Една от причините Маклин да се чувства толкова удобно в новата си роля – каза Гари Милър, собственик на детски ясли – е, че през последните двайсет години той беше неформалният съдия на града. Всъщност в момента ние се намираме в неговия любим съд.

Джералдо освен това направи и едно предаване на живо извън студиото с Чанси Хауълс, декан на Колумбийския юридически факултет.

– Джак Мълън беше не просто добър студент по право, той беше блестящ студент – заяви Хауълс. – Един от най-способните студенти, на които някога съм преподавал. И въпреки това не се кандидатира за самостоятелна работа като юрист. Предполагам, предварително е планирал всичко, освен това е преценил какви могат да бъдат последиците. Не се съмнявам, че за Джак Мълън това е едно решение, продиктувано от морални и етични съображения, но същевременно и добре обмислено.

– Истината е – каза накрая Джералдо, – че Джаксън и Маклин Мълън не са фанатици, нито радикали, не са и някакви смахнати маргинални личности. Това са хора, на които, също като на мен и вас, им е дошло до гуша от крещящите несправедливости в системата на правораздаването. Единствената разлика е, че тези несправедливости са ги наранили по-жестоко, отколкото нас. И те са решили да направят нещо, за което се иска голям кураж. Ние се молим за всички, които са засегнати от тази трагедия. Лека нощ, приятели мои.

И докато телевизионните мрежи и кабелните телевизии превръщаха процеса "Народът срещу Бари Нюбауър" в още пари, агентите на ФБР се изсипаха в Хампгънс. Със своите старомодни спортни обувки с гумени подметки, с евтините си подстрижки и семейните очукани лимузини те изглеждаха съвсем не на място тук, като хора, преживяващи с купони за храна.

– Ако не внимавах толкова, бих могъл да свикна с това място – каза Маклин, прокарвайки дългия си кокалест пръст по старинната махагонова ламперия, досущ като във викторианска къща от някой британски минисериал.

Седяхме в ъгловата библиотека, в съседство с по-аскетично обзаведеното помещение, което бяхме превърнали в съдебна зала. Двамата с Мак се бяхме настанили на излъскания дъбов под с лице към огромния прозорец, гледащ към пустия плаж. Чувствах се така, сякаш бях преживял първия сточасов ден в живота си.

– Мислех си за Марси, за Фентън и Ханк – казах аз. – Не трябваше да ги замесваме в това.

– Малко е късно, Джак. А и те го искаха – нетърпеливо добави Мак. – Надявам се, че имаш и други козове, освен тези, които извади днес.

– Какво ще кажеш за свидетелските показания на Джейн? – попитах го аз.

– Това е най-доброто засега. Но не доказва намесата на Нюбауър. Ни най-малко. Къде е тежката артилерия на доказателствата, Джак?

– Не можем да прескачаме отделните етапи, Мак – отвърнах аз. – Както се изразяваше моят стар преподавател по стратегия и тактика на съдебния процес Фенинг, най-напред трябва "да си направим лодката".

– Е, хайде прави тази проклета лодка и гледай да може да плава. А сега ми помогни, Джак. Трябва да се пъхна в спалния чувал. Освен това законът ми забранява да разговарям с теб.

Помогнах му да се напъха вътре и го прегърнах силно. Беше останал само една торба с кокали.

– Недей да остаряваш, Маклин – рекох аз. – Прекалено си ми нужен.

– Имам чувството, че за последните десет часа съм остарял с десет години. Това не е много хубаво, като се има предвид, че сутринта се събудих на осемдесет и седем.

Библиотеката имаше излаз към терасата и веднага щом Мак потъна в сън, аз отворих плъзгащата се стъклена врата. Знаех, че не бива да излизам навън, но имах нужда да проясня мозъка си. Исках още веднъж да обмисля плана си, да претегля още веднъж главното основание, на което разчитах да се измъкнем безнаказано от ситуацията.