Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

Ъгловата тераса бе силно издадена навън. Независимо дали човек гледа на изток към фара или на запад към града, окото не съзира нищо друго, създадено от човешка ръка. Със своята необятна и хладнокръвна красота нощният пейзаж на Монток може да те накара да се почувстваш незначителен като муха, залепена за стъклото на прозореца. Но в онази нощ космическият мащаб на пейзажа ми действаше утешително. А звездите бяха просто ослепителни.

Може би най-приятният страничен ефект на ясното мислене в перспектива е, че ти помага да заспиш. Изтегнах се на кедровите дъски и след секунди потънах в сън.

Изведнъж се събудих, долавяйки стъпки в другия край на терасата.

Беше твърде късно да бягам. Седнах и се вторачих в непрогледната тъмнина. Може би това беше ФБР. Един дълбок, страшен глас ей сега щеше да ми нареди да легна по корем и да сложа ръцете си зад гърба.

Надявах се, че ясно сме дали да се разбере, че няма да нараним никого от заложниците. Не беше необходимо агентите на ФБР да ме застрелят в мига, в който ме забележат. Едва се сдържах да не извикам: "Не стреляйте!".

Усетих лекия парфюм на Полин, преди да я видя.

– Пълно безумие е да идваш тук – казах ѝ аз, когато тя изплува от тъмнината.

Но не го казах много убедително. Реших, че си е мислила за същото нещо, за което мислех и аз: че дълго време занапред това щеше да е последната ни нощ заедно.

– Навярно съм обезумяла – каза тя.

– Е, дошла си където трябва.

Полин легна и се притисна до мен. За няколко минути аз забравих всичко друго, освен колко ще ми липсва в близкото бъдеще. Тази мисъл ми причини силна болка.

– Не исках да става така, Полин, момичето ми. Наистина се радвам, че се върна от Ню Йорк.

– Знам, Джак. Дай сега една целувка на момичето.

Около час по-късно ние с Полин все още бяхме отвън, под нощния балдахин, обсипан с хиляди блещукащи звезди.

– Взе ли си кръвните изследвания от Джейн? – тихо ме попита тя. За секунди се бях отнесъл толкова далече, че не разбрах какво има предвид.

– Няма да са готови по-рано от утре. Сутринта, надявам се. Ами при теб как е? Как вървят нещата в големия лош свят?

– Добре се справям – отговори Полин с най-прекрасната си усмивка в стил "котката, която изяде канарчето". – Наистина добре. Ще се зарадваш.

– Колко души успя да издириш?

– Дванайсет – каза тя – от общо дванайсет.

– И колко души подписаха?

– Всичките. Всеки един от тях, Джак. Те мразят колкото нас тоя кучи син Нюбауър.

– Както изглежда, май съм попаднал на подходящия детектив – рекох аз и отново я целунах.

– Имаш око за талантите. О, между другото, Джак, ти си станал прочут.

– Лоша слава? Добра слава?

– Зависи от канала и от коментатора. Онзи тип от "Хардбол" каза, че двамата с Мак трябва да ви обесят на градския площад.

– Ще бъде страхотен телевизионен екшън.

– Десет минути по-късно Джералдо ви сравни с националните герои от Войната за независимост.

– Винаги съм имал чувството, че Джералдо не получава уважението, което заслужава.

– И откога това?

– От тази вечер.

– А онази метеороложка от "Фокс" май иска да ти роди бебе.

– Някой трябва да ѝ каже, че съм зает.

– Добър отговор, Джак. Учиш се.

– Истина е. Ако ще участвам в правенето на бебета, настоявам да го правя с един детектив на име Полин Грабовски.

Настъпи приятна пауза.

– Полин?

– Какво става, адвокат Мълън?

– Обичам те.

– И аз те обичам. Затова съм тук – прошепна тя. – Може би именно затова всички ние сме тук, Джак.

– Обичам те повече, отколкото смятах, че е възможно да обичам някого. Всъщност може би те боготворя. Ти ме изненадваш почти всеки ден, когато сме заедно. Обичам сърцето ти, съчувствието ти, този странен и сладък смях. Никога не ми дотяга да съм с теб. Ужасно ми липсваш, когато те няма. – Млъкнах и вперих поглед в очите ѝ. Полин ме гледаше, без да мигне. – Ще се омъжиш ли за мен? – прошепнах аз.

Този път тишината ме плашеше. Страхувах се да помръдна.

Най-сетне се повдигнах на лакът и се надвесих над нея. Лицето ѝ изглеждаше съставено от милион блещукащи парченца. Беше по-красива от всякога.

Когато най-накрая кимна утвърдително през сълзи, загадката на моя живот бе разрешена.

Двайсет и девет годишният лейтенант Кристофър Еймс от Бреговата охрана седеше пред скосеното предно стъкло на своя хеликоптер с реактивен двигател "Блекхоук 7000" с чувството, че играе предназначена само за него видеоигра. Беше дежурен и трябваше да намери изчезналите милионери. Не влагаше сърце в тази работа. Не харесваше особено милионерите, които бе срещал в живота си. И тримата.