Джеймс Патерсън: Крайбрежната къща

Слушах тихия, хриплив глас на дядо ми. Той е човекът, който най-лесно можеше да ме утеши и да ме накара да разбера станалото, но аз не проумях и дума от това, което каза.

Чувствах се напълно чужд на гледката зад прозореца на колата. Спортни стоки "Плаза", мотел "Мемъри", ресторантът "При Джон" и "Пъф и Път" ми изглеждаха съвсем непознати. Нещо с цветовете не беше наред, бяха прекалено ярки и наситени. Целият град изглеждаше така, сякаш бе радиоактивен.

През останалата част от пътя седях на издутината между двете седалки до баща ми Джон Самюъл Сандърс Мълън и дядо ми Маклин Рийд Мълън, усещайки съсипващата мъка на единия и съсипващата ярост на другия. Не помръдвахме, не говорехме. Образът на Питър току изникваше в съзнанието ми, сякаш там имаше прожекционен апарат.

Полицейската кола на Белнап най-накрая зави по Блъф Роуд и с бясна скорост премина през отворените порти на имението на Нюбауър, след което се отдалечи от къщата и заслиза бавно надолу по черния път. Спря на сто метра от мястото, където яростният и разпенен прибой се блъскаше в брега. Мястото, където беше умрял брат ми.

На перона на гарата имаше прекалено много хора, на морския бряг беше точно обратното. Стъпих несигурно върху прекрасния, осветен от луната плаж. Нямаше ги полицейските фотографи, документиращи сцената, нямаше ги детективите, които да оглеждат мястото за улики. Само шумно разбиващите се в брега вълни изглеждаха неспокойни и припрени.

Нещо ме стягаше в гърдите. Гледката ми се виждаше изкривена, сякаш наблюдавах тази сцена през дълъг тесен тунел.

– Искам да видя Питър – казах аз.

Дядо ме заведе до линейката. Ханк Лорицела – близък приятел, който на доброволни начала поемаше спешните нощни дежурства два пъти седмично, отвори задната врата и аз влязох вътре.

Там беше Питър...

Задната част на линейката беше ярко осветена – като операционна, но и цялата светлина на света не е достатъчна, за да видиш по-малкия си брат легнал гол и мъртъв върху желязна носилка.

Като оставим настрана съпружеските отношения, между братя може да съществуват много повече лоши чувства, отколкото между всички други роднини. Но между нас с Питър нямаше такива и това не са розовите спомени на човек, който си спомня избирателно миналото си. Имахме разлика седем години и още по-голяма разлика в характерите, така че много не си съперничехме. А и майка ни почина съвсем млада и голяма част от баща ни умря с нея, затова и нямаше за какво толкова да си съперничим.

Силата на красотата е колкото абсурдна, толкова и неоспорима. Взирах се в тялото му върху носилката. Дори в смъртта си личеше защо, откакто Питър навърши четиринайсет години, всяко срещнато момиче отвръщаше на усмивката му с усмивка. Приличаше на ренесансова скулптура. Очите и косата му бяха като черен кехлибар. На шията си носеше мамината иконка на свети Никола, а на лявото си ухо имаше малка златна халка, която си сложи, когато беше на единайсет години.

Толкова се стараех да открия съхранилите се прилики с живия Питър в това лице, че ми трябваше известно време, за да забележа колко е обезобразено тялото му. След като реагирах най-накрая, Ханк забеляза това и безмълвно ми показа всички наранявания. Големи контузии по гърдите, ребрата, ръцете и краката, тъмни петна по челото и отзад на врата. Показа ми изкривените и счупени пръсти на ръцете и това, че кокалчетата им бяха ожулени до кръв.

Когато Ханк свърши, така ми се повдигаше и ми се виеше свят, че трябваше да се хвана за ръба на носилката, за да не падна.

Когато най-накрая излязох навън на брега, имах чувството, че съм прекарал цялата нощ в онази линейка. Пътуването с влака от големия град дотук ми изглеждаше като спомен от някой предишен живот.

Дана седеше сама на пясъка и изглеждаше някак странно не на мястото си в собственото си имение. Наведох се и тя ме прегърна.

– Наистина искам да бъда с теб тази нощ – рече тя. – Моля те, позволи ми, Джак.

Бях ѝ благодарен за това. Хванах ръката ѝ и последвахме баща ми и дядо ми обратно до патрулната кола на Белнап.

Тъкмо се качвахме, когато откъм къщата се появи Франк Волпи, дългогодишният главен детектив от ийстхамптънската полиция.

– Сам, Маклин, Джак. Моите съболезнования.

– Така. А защо не се опиташ да откриеш кой го е убил? – попита Мак, като го изгледа със студена ярост.

– В момента нямаме никакви доказателства, че това е било нещо друго освен един ужасен нещастен случай, Мак.