Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

Полин седна на ръба на бюрото ми и ми каза, че Станли Хигинс, прокурорът по делото на Калтака, е изпратил на смърт шестима души само от един малък окръг в Тексас. Напоследък се бил оттеглил в някакъв долнопробен бар в работническия район на Амарило.

– Според едни много приятни хора, с които се сприятелих там, Хигинс имал сериозен проблем с пиенето. Почти всяка нощ той се перчел с прокурорската си кариера и с така наречената справедливост в стил Хигинс. Смятам да направя още едно пътешествие до там, преди Хигинс да се е насмукал до смърт.

– И с това ли се занимаваш по цял ден? Събираш предварителна информация за враговете на "Нелсън, Гудуин и Микел"?

Тя се усмихна и просто нямаше как да не ѝ отвърна със същото.

– Е, ако предпочиташ, мога да го преведа на латински, но аз го наричам мръсотия. Там тя е в изобилие, млади момко.

– Не съм чак толкова млад, колкото си мислиш. Имаш ли нещо против да те попитам какво правиш в свободното си време?

– Занимавам се с градината – отговори Полин, без да сведе поглед.

– Сериозно?

– Отглеждам кактуси. Тъй че внимавай, Джак. Знам какво се говори за теб. Аз съм частен детектив, нали не си забравил?

Същата вечер в петък, в девет и двайсет, аз грабнах раницата и като се спуснах с асансьор, ескалатор и по стълби, коя от коя по-мръсни, слязох на спирката под Гранд Сентрал Терминал. Влакът на метрото ме изстреля право на Пен Стейшън, откъдето с решителна крачка се отправих към коловоза за Лонг Айланд. Хванах последния влак.

Съвсем скоро тук щеше да е пълно с енергични млади граждани, потеглили за първия си голям летен уикенд в Хамптънс, но аз бях дошъл достатъчно рано, за да мога да претендирам за място до прозореца. Сложих компактдиск в плеъра и кротко поех на тричасовото скърцащо пътешествие към последната спирка на лонгайландската железница.

В Монток.

У дома.

Няколко минути преди влакът да се люшне напред и да потегли, едно хлапе с вид на колежанин първокурсник, който се прибира у дома за лятната ваканция с цяла торба мръсно бельо и притеснения, се отпусна на седалката срещу мен.

Пет минути по-късно вече спеше, а от джоба на куртката му на морски вълк застрашително се поклащаше опърпаното томче с меки корици на "Червеният знак на храбростта". И за мен това бе една от любимите ми книги, посегнах и я набутах на сигурно място в джоба му.

Момчето беше високо и хилаво, с козя брадичка и мустаци, каквито си пускат с трескава гордост деветнайсетгодишните. Спомних си за всичките си пътешествия до дома със същия този влак. Често пътувах напълно съсипан. Друг път просто търсех място да си почина и да си напълня отново портфейла, работейки в строителната фирма на моя старец, когато имаше достатъчно работа, но по-често нямаше и тогава пребоядисвах корпусите на корабите в корабостроителницата на Джепсън. В продължение на пет години всеки път бях изпитвал ужасния страх пред онова, което ми готвеше бъдещето.

Това ме накара да осъзная колко по-добре съм в момента. Току-що бях завършил втори курс в Колумбийския, а предишния семестър бях взел изпита по касационно право. Именно на това разчитах в тая история с партньорството ми във фирмата, където за една седмица изкарвах повече, отколкото за цяло лято с пренасяне на тухли четворки и пребоядисване на корабни корпуси.

А съществуваше и Дана, която щеше да ме чака на гарата. От близо година излизах с нея, но тя не преставаше да ме удивлява. Отчасти това се дължеше на фамилното ѝ име – Нюбауър. Сигурно сте го чували. Родителите ѝ притежават една от най-големите частни компании в света и една от най-страхотните вили на Източното крайбрежие. Започнах да се срещам с нея миналото лято, докато работех за фирмата на Джепсън. Беше наминала да види свръхмодерния лайнер на баща си. Не знам какво ме прихвана, обаче я поканих на среща. Предполагам, че си е падала по сценария, тип "богато момиче – работещо момче", а и на мен май ми допадаше. Но главното беше, че харесвах Дана; тя беше умна, забавна, сериозна и целенасочена. Също така беше лесно да разговаряш с нея и аз ѝ имах доверие. И което е най-хубавото – не беше нито сноб, нито типичното разглезено богато момиченце, а това си е истинско чудо, като се има предвид родословието ѝ.

Ах, на изток! Старият влак тракаше и се носеше напред, като спираше във всяко от пръснатите по пътя му провинциални градчета с колоритни индиански имена от рода на Пачог и Ронконкома, където моят непознат уморен колега и приятел слезе. Това бяха истинските градове, а не курортните селища, посещавани от нетърпеливи, разлудували се туристи.