Джеймс Патерсън: Крайбрежната къща

Извинявам се, ако съм прекалил с тази тирада на юпи, особено като се има предвид, че нося същите дрехи и перспективите ми изглеждат по-добри, отколкото на повечето от хората тук. Но има една разлика и тя се състои в това, че за мен Монток и Хамптънс са нещо реално, а не просто претекст да поддържаш разговора в някой бар за самотници.

Именно там сме родени брат ми и аз. Там умря майка ни, прекалено рано. И също там си е, жив и здрав, нашият осемдесет и кусур годишен дядо-конте, който не дава никакви признаци, че се кани да забави темпото.

Половината от пътниците се стовариха на гарата в Уест Хамптън. Другите слязоха след две спирки, в Ийст Хамптън.

Когато най-накрая влакът се довлече в Монток – точно навреме, четири минути след полунощ, аз бях последният останал пътник във вагона.

И нещо отвъд прозореца ми се струваше не наред.

Най-напред си помислих, че прекалено много хора са дошли да посрещнат влака в този късен час.

Слязох, очаквайки да видя рейнджроувъра на Дана в средата на черния и празен паркинг и самата Дана, самотна, да седи, кръстосала крак връз крак, върху все още топлия капак.

Но Дана стоеше там, в края на ярко осветения перон, и никак не изглеждаше щастлива, че ме вижда. Очите ѝ бяха подути, като че ли беше плакала дни наред.

По-тревожното беше, че и баща ми, и дядо ми бяха там с нея. Баща ми напоследък и без това не изглеждаше кой знае колко добре, но сега бе смъртноблед. Дядо ми бе добил докачения израз на сприхав ирландец, който търси на кого да си го изкара.

Отстрани до тях стояха един полицай от Ийст Хамптън на име Били Белнап и млад репортер от "Ийст Хамптън Стар", който трескаво драскаше нещо в бележника си. Зад тях пулсиращата студена светлина на патрулната кола на Белнап озаряваше сцената в червено, сигнализирайки за катастрофа.

Липсваше само брат ми Питър. Как беше възможно това? През целия си живот Питър бе препускал от една беда към друга, без да остане драскотина по него. Когато Питър беше петгодишен, един съсед го намери да лежи в безсъзнание, проснат до велосипеда си, край шосето. Съседът го пренесе вкъщи и го сложихме да легне на канапето. Тъкмо се канехме да повикаме линейка, когато Питър се надигна, сякаш просто беше изкарал една дрямка. През същата тази година той непрекъснато падаше от разни дървета.

Но сега израженията на хората на перона ми подсказваха, че моят брат Питър с тази негова рискова комбинация от нехайство и кураж си беше отишъл от живота. Беше паднал с мотоциклета си от скалите край Шадмуърския бряг, заспал в леглото със запалена цигара или бе хукнал да гони някоя топка сред уличния трафик и го бяха смачкали като ловджийско куче порода голдън ритривър.

Краката ми се подкосиха, когато Дана обви ръце около шията ми и притисна мокрото си лице към моето.

– Джак, толкова съжалявам! Питър. О, Джак, съжалявам!

След като Дана ме пусна, прегърнах баща си, но нещо не се получи. Беше прекалено погълнат от собствената си болка и мъка. И двамата мълвяхме думи, които не можеха да изразят чувствата ни.

Благодаря ти, Боже, за Мак, помислих си аз, когато дядо ме прегърна. Докато бях малък, той ми се виждаше много едър и мускулест. Когато бе на четирийсет и пет, кантарът отчете рекорда на семейство Мълън – 210 килограма, и дядо ми се перчеше с това под път и над път. През последните двайсет години беше загубил повече от една трета от онова тегло, но все още имаше огромни ръце и много едър кокал и ме прегърна с такава невероятна сила, че останах почти без дъх.

Стисна ме така, сякаш се бореше за живота си, и прошепна в ухото ми:

– Джак, казват, че Питър отишъл да плува и се удавил. Това е най-голямата глупост, която съм чувал някога.

Семейство Мълън се качи на задната седалка на полицейската кола, а Дана седна отпред до Белнап.

Гледах я през издрасканата преграда от плексиглас и ми се виждаше безкрайно далечна. Обърна се и ми прошепна: "О, Джак!", а след това млъкна, неспособна да продължи.

С включени светлини, но без сирената, ние напуснахме празния паркинг и се понесохме на запад през тихия център на града.

– Снощи беше голямото парти по случай Деня на загиналите – наруши ужасяващата тишина дядо ми.

– Питър отиде да паркира колите, както обикновено. Около девет хапнал нещо за вечеря. Но когато партито приключило и дошло време Питър да докара колите, него никакъв го нямало. Забелязали отсъствието му, но тъй като се е случвало и друг път, никой не обърнал особено внимание. Преди два часа доктор Елизабет Позидент разхождала ротвайлера си. Кучето направо побесняло. Тя хукнала след него и едва не настъпила тялото на Питър. Било изхвърлено от вълните на брега в края на имението на Нюбауър. Той все още е там, Джак. Не им позволих да го преместят, докато ти не дойдеш.