Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

Е, в Париж, разбира се, е четири сутринта.

Зарязвам бенца и бавно тръгвам надолу към плажа. Знам, вече ви казах колко невероятно красиво е това място, но още не смятам, че съм му отдал дължимото. Всеки път, като дойда тук, се удивлявам. Сигурен съм, че го ценя повече от Бари и Кемпиън Нюбауър.

Слизам към плажа и едва сега се замислям коя ли е жената, която ме чака там долу. Бих могъл да идентифицирам гласа, който ми се обади по телефона в колата. Трябваше само да отворя жабката и да погледна регистрацията на колата, но това щеше да провали изненадата.

Крайбрежната къща носи тръпката на неизвестното. Тя може да е на петнайсет или на петдесет и пет. Може да е сама, с приятел или със съпруга си.

Розова луксозна хартия за писма. "Шалимар". Хъмммммм. Бих могъл да се досетя кой ми е изпратил бележчицата.

Седнах на пясъка, на около двайсетина метра от прибоя. Омаломощеният ураган Гуинет, който цяла седмица беше блъскал Кейп Хатерас, едва тази сутрин бе достигнал Хамптънс. Вълните на прибоя бучаха оглушително и гневно.

Толкова оглушително, че не чух как тримата се приближават изотзад и се нахвърлят върху мен. Най-ниският и най-набитият, с обръснато кубе и лъскави очила марка "Оукли", ме сритва право в гърдите.

Счупва ми поне две ребра и ми изкарва въздуха. Струва ми се, че разпознавам единия от тях, но е тъмно и не съм сигурен. Паниката ми расте с всеки професионално нанесен удар и ритник. А после ме обзема мрачното прозрение, че тези типове не са пратени тук само за да ми дадат един урок. Работата е много по-сериозна.

В отговор и аз започвам да удрям и ритам във всички посоки и най-накрая успявам да се отскубна.

Тичам и крещя с пълно гърло, надявайки се някой на плажа да ме чуе, но шумът на прибоя заглушава виковете ми. Един от типовете ме сграбчва изотзад и ме тръшва на земята. Чувам как изхрущява някаква кост – моя. После и тримата се нахвърлят върху мен и ме обсипват с град от удари и ритници. Без да спира, единият изръмжава: "На ти, на ти, Питър, гадно копеле, Заек!"

Внезапно иззад един храст на трийсетина метра проблясва изстрел. След това още един.

Точно в този момент разбирам, че ще умра.

И колкото и да не е за вярване, знам кой е убиецът ми.

Дори според висшите стандарти на преживяващия "златен век" Манхатън, където майстори художници рисуват фрески по стените на метрото, новите кантори на юридическата фирма "Нелсън, Гудуин и Микел" си останаха върховни. Ако величествените сгради на съда в центъра на Бродуей представляват дворци на правосъдието, то лъскавата четирийсет и осем етажна кула на Лексингтън Авеню № 454 беше паметник на успеха.

Казвам се Джак Мълън и като летен партньор на "Нелсън, Гудуин и Микел" аз също съм пожънал успех, както изглежда. Но не това имах предвид, когато постъпих в Колумбийския юридически институт в напреднала възраст – на двайсет и шест. И все пак, когато на един второкурсник с дългове от 50 000 долара към института му предложат за лятната ваканция работа в най-престижната фирма в града, той не се отказва.

Влязох в малкия си офис и телефонът мигновено започна да звъни.

Вдигнах слушалката.

Оператор от женски пол на запис:

– Разговор за ваша сметка с Хънтсвил, Тексас, от...

Мъжки глас, също на запис:

– Калтака.

Женски глас, пак на запис:

– Ако приемате разговора, моля, кажете "да" или наберете номер...

– Да, приемам – прекъснах я аз. – Как си, Калтак?

– Не се оплаквам, Джак, само дето щатът Тексас ще се подриска от нетърпение да ме приспи веднъж завинаги като болно куче.

– Тъп проблем.

Изненадващо пискливият глас от другия край на линията принадлежеше на рокера от "черния списък" Били Саймън (Калтака) и идваше от монетния телефонен автомат на отделението на осъдените на смърт в Хънтсвилския затвор. Калтака беше там в очакване на смъртоносната инжекция заради убийството на приятелката си тийнейджърка, извършено преди деветнайсет години.

Калтака съвсем не беше светец. Той бе признал всичките си дребни грехове, както и някое и друго углавно престъпление, извършени по времето, когато е управлявал Хюстънския монашески орден "Диабло". Но твърдеше, че убийството на Кармина Веласкес не е между тях.

– Кармина беше страхотна жена – каза ми Калтака първия път, когато го разпитвах. – Тя бе един от най-добрите ми приятели в този нещастен свят. Но аз никога не съм бил влюбен в нея. Защо ми е да я убивам?