Джеймс Патерсън: Крайбрежната къща

Неговите писма, съдебните протоколи и цялата документация от многократните му неуспешни опити да спечели поредното дело бяха струпани на бюрото ми три дни след като започнах да работя за "Нелсън, Гудуин и Микел". След като в продължение на две седмици разчитах неграмотно написаните думи, изкривените фрази и стотиците бележки под линия, усърдно изписани със ситни печатни букви и сякаш излезли изпод несигурната ръка на ученик от началното училище, аз бях убеден, че казва истината.

А освен това той ми харесваше. Беше интелигентен и забавен, не се самосъжаляваше, макар че имаше цял куп причини да го прави. Деветдесет процента от затворниците в отделението на смъртните се смятаха за прекарани от деня на раждането си и Калтака с неговите умопобъркани родители наркомани не се различаваше от тях.

Въпреки това той не изгаряше от желание да ги обвинява за онова, което му се беше случило.

Като всички други родители, те правеха най-доброто за мен – каза ми той един ден, когато ги споменах. – Тяхното най-добро смърдеше, но хайде да ги оставим да почиват в мир.

Рик Ексли, надзорникът по делото, не даваше и пет пари – нито за характера на Калтака, нито за моята интуиция на новобранец. Единственото, което бе от значение за него, е, че няма никакви свидетели на убийството на Веласкес и че Калтака е осъден на основание на пробите от кръв и косми, взети от мястото на престъплението. Всичко това се беше случило преди ДНК тестовете да направят големия си пробив в съдебната медицина; това означаваше, че съществува реален шанс да уважат нашата молба да бъдат взети нови проби, за да се потвърди, че съответстват на ДНК на веществените доказателства, пазени в някакво хранилище в Лъбък.

– Не бих искал да ти давам напразни надежди, но ако държавата ни позволи да направим тестовете, ще можем да издействаме отлагане на екзекуцията.

– Никога не се притеснявай, че ми даваш напразни надежди, Джак. Там, където се намирам, и най-смахнатата надежда е добре дошла по всяко време. Давай я насам.

И аз самият гледах да не се вълнувам много-много. Знаех, че този проект pro bono [3] За добро (лат.). – Б. пр. с помпозното наименование "Дирене на невинност" беше преди всичко рекламен трик и че "Нелсън, Гудуин и Микел" не беше построила четирийсет и осемте етажа в центъра на града, полагайки грижи за невинните бедняци, които очакват смъртното си наказание в затвора.

И все пак, когато изтекоха отпуснатите на Калтака петнайсет минути и пазачите го отведоха, ръцете ми трепереха.

Все още се чудех как Калтака успява да не падне духом, когато Полин Грабовски, един от най-добрите детективи на "Нелсън, Гудуин и сие", се появи в кантората ми. Бяха ѝ възложили случая на Калтака, за да запознае новобранците с уникалните възможности на фирмата, поради което беше прекарала последните си две седмици в проучване на положението в Източен Тексас.

Грабовски, която беше известна със своята находчивост и за която се говореше, че е успяла да стигне до поста младши партньор, с лекота понасяше високата си репутация. По някакъв начин, без да е прекалено агресивна, тя бе успяла да си извоюва свое местенце в този мъжки бастион. Беше сдържана, но пряма. Макар да беше привлекателна в стил "капитанката на футболния отбор", не се стараеше да привлича внимание с това. Не носеше нито грим, нито бижута, освен едни обеци, тъмнокестенявата ѝ коса беше небрежно вързана на конска опашка и като че ли ходеше облечена все с един и същи син костюм с мъжка кройка. Всъщност на мен ми харесваше как изглежда.

Смятам, че именно начинът, по който простотата ѝ контрастираше с татуировката, ѝ придаваше такъв стил. Вместо някоя дискретна хубавичка костенурка или пеперудка, Полин носеше на ръката си неизтриваемия отпечатък на Крайслер Билдинг. Започваше малко под рамото и стигаше до лакътя. Татуировката беше изработена в златистожълто, което отразяваше светлинните отблясъци от шпила; при това включваше и такива детайли, като крилат гаргойл [4] Водоливник с фантастични фигури. – Б. р. , вперил намръщен поглед в големия град долу. Според слуховете работата по татуировката била траяла шест сеанса по осем часа.

Когато я попитах защо си пада толкова много по някъкъв си небостъргач, кафявите ѝ очи блеснаха така, сякаш искаше да ми каже, че нищичко не разбирам.

– Прекланям се пред хората, които са успели да направят нещо значимо и красиво в живота си – отвърна ми тя. – Освен това дядо ми е работил на монтажния конвейер на Крайслер цели трийсет и осем години. Предполагам, че все нещо е допринесъл за построяването на тази сграда.