Джеймс Патерсън: Крайбрежната къща

Сред колекцията от пухкави лъвове и тигри играчки, тиражирани от Бьорн Бонтаг в стотици хиляди екземпляри, се разхождат множество кръвожадни хищници от джунглата на реалния живот: изпечени мошеници, командоси, охранени шопари със съмнителни капитали и последните Интернет-милиардери, повече от които са на годините на третата съпруга на някой корпоративен бос. Забелязвам представители на тайните служби, които обикалят наоколо с издути спортни сака и радиослушалки в ушите; предполагам, че има някой и друг сенатор. Пръснати навред като специални подаръци за гостите, тук се разхождат най-страхотните модни дизайнери, които имат само собствени имена; прочути рапъри, както и всички звезди на НБА, които е успял да изрови професионалният спец по организиране на партита.

Но не ми завиждайте чак толкова. И аз не съм в списъка на гостите.

Дошъл съм тук, за да паркирам коли.

Аз работя в Къщата, или както я наричат жителите на Монток – Крайбрежната къща, от тринайсетгодишната си възраст. Повечето случайна работа, но паркирането на коли е най-лесното изпълнение. Само малко суматоха в началото и в края. А между това – принудително бездействие.

Малко съм закъснял, затова скачам от мотоциклета и се захващам за работа. В рамките на двайсет минути запълвам страничния паркинг с четири стройни редици от 80 000-доларови европейски лимузини. Те проблясват в сребристата лунна светлина подобно на екзотични метални растения. Отлична реколта.

Кулминацията настъпва, когато едно виненочервено бентли с големината на яхта спира в краката ми и моят любим нюйоркчанин Латрил Сприуел слиза от него, пъхва ми двайсетачка в ръката и казва: "Бъди по-нежен с колата, братко".

След като суматохата утихва, аз си вземам една биричка "Хайнекен" и чиния с мезе и сядам на тревата до алеята. Това е животът. Хапвам си суши и соленки, когато пред мен изниква един напълно непознат келнер с черно сако. С многозначителна усмивка и намигване той пъхва в джоба на ризата ми розово листче.

Трябва да е киснало в парфюм. Когато го разгръщам, острият аромат ме удря в носа. "Шалимар", ако не греша.

Но текстът върху самата бележка е възможно най-кратък и сух. Три букви, три цифри:

IZD235.

Измъквам се от укритието си и тръгвам обратно през полето от лъскав метал, докато не откривам цифрите и буквите от бележката върху табелка с нюйоркски регистрационен номер, прикрепена върху изящния гръб на яркозелен бенц кабрио.

Вмъквам се на предната седалка и започвам да натискам разни копчета, за да се настаня удобно. С приспивно мъркане. Прозорците се превръщат във врати, покривът се отваря, а нафуканият баритон на Дийн Мартин започва да се лее от множество вградени тонколони.

Проверявам зад козирката. Нищо.

После опипвам сектора между седалките. В един калъф за очила марка "Робърт Марк" откривам дълга тънка цигара с марихуана, декорирана с розова лентичка. Запалвам я и издухвам бухлато жълтеникаво облаче по посока на пълната луна.

Мисля си, че не е чак толкова лошо – да правя тен, докато Дино изповядва чувствата си към една френска дама на име Лили, когато нечия ръка се стоварва върху рамото ми.

– Здрасти, Франк – казвам аз, без да си давам труд да се помръдна на меката кожена седалка.

– Ей, Заек – казва Франк и посяга през прозореца да ми вземе цигарката, – начука ли си го вече?

Това е Франк Волпи, главен детектив от Полицейското управление на Ийст Хамптън, единственото ченге, което можете да видите да се фукляви наоколо с платинен "Ролекс". Освен това, преди да се захване с престъпността в собствения си заден двор, Волпи е изкарал две военни служби във Виетнам. Ето защо можете да се обзаложите, че ще му се размине.

– Познаваш ме, Франк, аз не се целувам и не портя.

– И откога това?

– Ами откак снощи спах с жена ти!

Този типично мъжки заместител на разговора продължава, докато цигарата не започва да пари пръстите ми. След което Франк с олюляваща се походка се отдалечава в уханната нощ, а аз си оставам сам с Дино в бенца.

Телефонът звъни. Женски глас. Тя шепне:

– Питър, хареса ли си подаръка?

– Точно това ми предписа лекарят. Благодаря – прошепвам в отговор.

– Бих предпочела да ми благодариш лично на плажа.

– Как ще те позная?

– Разочароваш ме, Питър. Като ме видиш, ще ме познаеш.

Натискам още няколко бутона, побъбрям си с двама свръхлюбезни телефонни оператори и най-накрая подхващам разговор с моя добър приятел Лъмпке. Той е аспирант, готви се да вземе докторска степен по скулптура. Разговорът май не върви много добре, гласът му звучи раздразнено.