Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

– Видя ли тялото му, Франк? – тихо попитах аз.

– Бурята току-що премина, Джак.

– Смяташ, че Питър е решил да поплува по време на работа? – попитах аз. – При този прибой. Хайде сега, детективе.

– Питър си падаше по смахнати изпълнения. Затова смятам, че е възможно. – И с лицемерния тон на социален работник добави: – Същевременно не мисля, че можем напълно да изключим вероятността за самоубийство.

– Питър не би се самоубил – каза Мак и веднъж завинаги отхвърли тази възможност. – Ти си една голяма гадина, щом можеш да допуснеш подобно нещо.

– Белнап го е засякъл да се движи през трафика със сто и четирийсет километра в час точно преди партито. Прилича ми на човек, който иска да се самоубие.

– Много интересно, Франк – обади се Мак, – защото на мен ми прилича на поредната ти тъпотия. – Маклин едва се сдържаше да не го удари.

– Разпитвал ли си някого? – попитах аз, опитвайки се да се намеся между тях. – Разбра ли дали не е имало свидетели? Трябва да прегледаш списъка на гостите. Хайде, Франк, това е Питър! Той е умрял тук.

– Нали знаеш какви са хората в този списък, Джак. Не можеш да разпиташ дори градинарите им, без да имаш съдебно решение.

– Тогава го издействай – рече Мак. – А къде са Бари и Кемпиън? Те нямат ли какво да кажат?

– Те, разбира се, са изключително разстроени и изразяват своите съболезнования. Но тази сутрин заминаха от града по работа. Не виждам какво ще постигнем, като променим маршрута им.

– Не, разбира се, че не виждаш. Между другото, Франк, все още ли си детектив, или вече си се издигнал до момче за поръчки?

Лицето и шията на Волпи пламнаха.

– Какво искаш да кажеш, Мак?

– Коя част от въпроса ми не можеш да разбереш? – попита дядо.

Година след пристигането на родителите ми в Монток баща ми построил малката къща с три спални по средата на пътя между града и морския фар. Бил съм на две години, когато сме се преместили в нея. Питър се роди пет години по-късно. Макар че през последните няколко години той прекарваше повечето от нощите си в дома на едно или друго гадже, никога не се изнесе официално от къщи.

Това може би щеше да представлява проблем, ако майка ми Катрин беше все още у нас, но ние от дълго време живеехме в къща без вечерен час, населена само с мъже.

Веднага щом влязохме през вратата, баща ми и дядо ми, залитайки, се добраха до леглата си. Ние с Дана грабнахме бутилка "Джеймисън" и две чаши от дебело стъкло. Заизкачвахме се по стръмната дървена стълба до старата спалня на Питър.

– Идвам след теб – прошепна Дана.

Посегнах назад, хванах ръката ѝ и я стиснах силно.

– Радвам се.

Отново се удивих колко оскъдно е обзаведена стаята на Питър. Имаше стол и бюро от светло дърво до едната стена срещу ъгловите легла. Ако не смятаме един дребен и маловажен детайл – чернобялата снимка с големината на пощенска марка на великия би-боп саксофонист Чарли Паркър, която Питър беше залепил над леглото си, – можеше да се намираме и в мотел номер 6 например.

Предполагам, че стаята изглежда така, защото Питър не е искал да си мисли, че ще живее тук постоянно. Това ме накара да се почувствам още по-зле, сякаш с смятал, че за него никъде няма истински дом.

Дана сложи един от старите компактдискове на Питър със запис на Сони Ролинс. Преместих двете легла едно до друго и двамата се излегнахме на тях. Прегърнахме се.

– Не мога да повярвам – прошепнах аз.

– Знам – тихо каза Дана и ме притисна още по-силно.

Уискито достатъчно бе избистрило мозъка ми, за да проумея, че всичко това е абсурдно. Пълен абсурд. Не беше възможно брат ми да е решил да отиде да плува точно в онази нощ. За него топлината беше от свръхважно значение, бе нещо като единствена религия. Дори да ги нямаше огромните вълни, 18-градусовата температура на водата щеше да го накара да се откаже.

Още по-малко вероятно беше да се е самоубил. Не знам как бе успял да си го позволи, но той току-що си беше купил мотоциклет за 19 хиляди долара! Беше чакал шест месеца, за да вземе мотоциклет в точно определен нюанс на синьото и той не беше на повече от шест хиляди километра. Никой не си мие мотоциклета по два пъти на ден, ако замисля самоубийство.

И освен всичко, през следващата седмица той имаше насрочена дата, за да се снима за реклама на дънки "Хелмут Ланг". Беше ми се обадил в работата, за да ми каже, че някакъв асистент на фотографа Херб Риц го бил забелязал в "Токхаус" и му изпратил договор. Питър се опитваше да омаловажи събитието, но не можеше да измами никого, особено мен.