Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

Въпреки ярката светлина на луната, той натисна копчето на джобното си фенерче и започна да търси следи от стъпки сред дюните. Самите плажове бяха обществени. Нямаше начин да забраниш на хората да идват тук. Макар че в повечето случаи те се съобразяваха с надписите "Минаването забранено", човек не можеше да е напълно сигурен в това.

В северната част всичко беше наред. Навярно тази нощ щеше да е изключение от правилото. Сцената можеше да се окаже чиста.

Първите десет метра сред дюните не откри нищо. После зърна един фас... и още един. Това не беше добре. Всъщност беше много лошо.

Имаше чувството, че го наблюдават, и когато затвори очи, чувствителният му нос улови мирис на сяра от запалена кибритена клечка, който все още се носеше във въздуха. О, господи!

Следи от ботуши го отведоха до едни храсталаци сред дюните. Зад тях имаше още следи и още фасове. Някой, който и да беше той, се бе установил тук за известно време.

Той клекна и прибра три фаса в малка найлонова торбичка, каквито използваха полицаите. А също и другите, за които се предполагаше, че са такива.

В този момент лъчът на фенерчето освети смачкана яркожълта кутия в пясъка. "Кодак".

Божичко, някой беше снимал!

На следващата сутрин ме боляха очните ябълки. И всичко друго над тях и под тях. Освен че ме болеше, просто се чувствах ужасно. Но това трая само няколко секунди и представляваше нещо като временен отдих, преди да си спомня какво се бе случило с брат ми.

Разтърках очи. И тогава забелязах, че Дана я няма. На лампата имаше залепена бележка: "Джак, не исках да те будя. Благодаря ти, че ми позволи да остана. Това означаваше много за мен. Вече ми липсваш. Обичам те. Дана". Тя беше умна и красива и аз бях щастлив да я имам. Просто в онази сутрин ми беше малко трудно да се чувствам щастлив.

Слязох, залитайки, на долния етаж и заех мястото до кухненската маса, където седяха двама опечалени старци по хавлии. Не бяхме приятна гледка.

– Дана си отиде.

– Пих кафе с нея – каза Мак. – Много плака.

Погледнах към баща си, но той почти не реагира. Беше ми достатъчно да го погледна само веднъж в утринната светлина, за да ми стане ясно, че вече никога няма да е същият. Сякаш беше остарял с двайсет години за една нощ.

Мак изглеждаше стабилен както винаги, като че ли по-подготвен, сякаш трагичният обрат на събитията го беше направил по-силен.

– Ще ти изпържа малко яйца – каза той и скочи от стола си.

Не че дядо ми не беше съсипан от смъртта на Питър. Все пак Питър беше неговият любимец. Но за дядо ми животът, в добро или в зло, представляваше свещена война и той се подготвяше за следващото сражение.

Отряза четири тънички парчета бекон и ги пусна в железния тиган, стар и изкорубен като него самия. Скоро стаята се изпълни с цвъртящия акомпанимент на мазнината.

В онази сутрин осъзнах, че баща ми всъщност не е превъзмогнал смъртта на майка ми. Той не влагаше сърцето си в строителната компания и не гореше от желание да се включи в най-големия строителен бум в Хамптънс. Наблюдаваше как неговите колеги търговци сменят пикапите с модерни камиони марка "Тахо", а той остава отзад да им гълта праха. Не че му пукаше.

На свой ред дядо ми ставаше все по-стабилен с годините. След като се пенсионира като железар на шейсет и две-три години, той прекара цяло едно лято, като четеше и се бъзикаше с нас. После отново се захвана да учи и стана полупрофесионален помощник-адвокат. През последните двайсет години той се превърна в нещо като легенда за съдебните зали по цялото източно крайбрежие на Лонг Айланд. Много хора вярваха, че той познава закона по-добре от повечето окръжни съдии. Твърдеше, че това не е от чак такова голямо значение, както изглежда на пръв поглед.

Неговата любов към закона бе донякъде причината да уча в Колумбийския и той беше изключително горд с това. Всеки път, когато заедно изпивахме по някоя и друга чаша бира в "Шагуонг", той ме представяше наоколо като "най-свръхобразования Мълън в историята па Ирландия и Америка", което ме караше да се смущавам. Но от начина, по който ме гледаше онази сутрин, разбрах, че дотук съм имал просто хлапашки грижи в сравнение с онова, което ми предстоеше.

– Няма начин Питър да се е самоубил – казах аз. – Волпи е слабоумен.

– Или не му пука – обади се Мак.

За баща ми този въпрос си оставаше спорен. Последните мигове на Питър щяха да изглеждат по-малко ужасяващи, ако ставаше въпрос за самоубийство. За Маклин този въпрос беше всичко.