Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

Честно казано, "Мемъри" има доста сносна рекламна табела – името му е изписано над входа с лъскав черен готически шрифт. Всъщност присъствието на Дана, макар че беше облечена със стари джинси и трикотажна блуза, се открояваше така, сякаш самият Мик Джагър бе влязъл в бара с нехайна походка. Станах и отидох при нея.

– Предположих, че може да си тук – рече тя. – Сто пъти се обадих у вас. Тази сутрин трябваше да отида до Ню Йорк.

Намерихме си две места в края на бара до един мъж на средна възраст, който пиеше бира и чашка чисто. Носеше шапка марка "Сейнт Луис Кардинале", прихлупена над челото му.

– Те наистина ме харесват, нали, Джак? – каза Дана и крадешком хвърли поглед към приятелите ми.

– Да, посвоему.

– Ако искаш, ще си отида. Наистина, Джак. Просто исках да се уверя, че си добре. Добре ли си?

– Не. Затова се радвам, че си тук.

Наведох се напред и я целунах. Кой не би го направил? Устните ѝ бяха толкова нежни. Очите ѝ не бяха просто красиви, виждаше се, че е страшно интелигентна. Мисля, че си падах по Дана още от времето, когато беше на четиринайсет години. Все още не можех да повярвам, че сме заедно. Моите приятели продължаваха да не ѝ дават никакъв шанс, но това щеше да се промени, щом я опознаеха.

Изпразних портфейла си на бара, махнах за сбогом на тайфата и заедно с Дана излязохме от "Мемъри". Вместо да тръгнем към улицата и лъскавата ѝ кола, тя ме отведе до един портик, който не бях виждал дотогава.

Дана порови за ключа и стая номер 18 се отвори пред нас с цялото си великолепие и обещаващи възможности.

– Надявам се, че нямаш нищо против – прошепна тя. – Позволих си да запазя апартамента за младоженци.

Дясната ръка всъщност искаше напитка номер 10 с мартини "Танкърей". Когато барманът на "Мемъри" престана да го игнорира, той вече беше принизил желанието си до "Будвайзер" и чашка текила.

По това време вече беше намерил в средата на бара и едно свободно високо столче, тапицирано със скъсана червена кожа, и прихлупил почти до очи своята шапка марка "Сейнт Луис Кардинале", той си пийваше "Буд" и наблюдаваше.

От време на време леко обръщаше глава, за да погледне опечалените заговорници около масичката в дъното. Лицата им изглеждаха толкова искрени и открити, че се запита дали тези хора принадлежат към същия животински вид като него.

След известно време започна да ги оглежда, преценявайки кой от тях би му се опрял най-много. Небръснатият тип със старото джинсово яке имаше най-големи размери, трябва да беше около 120 кила. И се държеше като стар бейзболист. Кучката, която пристигна с кафеникавото порше, изглеждаше костелив орех. И, разбира се, Мълън. Той можеше да бъде опасен, особено в сегашното си състояние. Несъмнено беше най-умният в групата, момчето явно страдаше.

Когато мускетарите приключиха с пиенето и престанаха да плачат и да се смеят, той бе прекарал на високото си столче почти три часа и се бе схванал от стоене. Видя как Ханк Лорицела и Фентън потеглиха с колата на Лорицела, а Бърт се понесе нанякъде със своето порше. Тъкмо се канеше да последва Моли Ферър до дома ѝ, за да проведе едно малко предварително разузнаване, когато забеляза как Дана и Джак се измъкват от бара и потъват в мрака. "Момиче за сто милиона долара в мотел за шейсет долара на нощ", промърмори под нос той.

Дана Нюбауър и Джак Мълън. Рано или късно несъмнено щеше да му се наложи да се оправя и с това.

Денят на погребението на Питър беше най-ужасният в живота ми. От седмица блуждаех наоколо като в някакъв транс – празен отвътре, нереален като призрак. Когато се върнах на работа, Полин Грабовски намина да ми каже колко много съжалява за смъртта на Питър, а Калтака, който очакваше изпълнението на смъртната си присъда, мило ми изказа съболезнованията си по телефона. Що се отнасяше до всички останали служители на "Нелсън, Гудуин и Микел", те, както обикновено, се придържаха към деловия тон.

Всяка вечер след работа аз се прибирах в апартамента си на Сто и четиринайсета улица, две пресечки на юг от Колумбийския. Моите съквартиранти си бяха заминали у дома за лятната ваканция, а аз лежах на матрака, единствената мебел, останала в стаята, и по малкото транзисторче, което имах от дванайсетгодишната си възраст, слушах как "Янките" губят три точки поред.