Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

Сега аз не можех да дишам. Стоях изправен над баща си, изтръпнал и невярващ. Това не беше възможно. Навярно се е качил в стаята на Питър, за да се отдаде на спомените си.

Всеки път, когато Ханк включваше тока, тялото на баща ми подскачаше конвулсивно.

Но стрелката на електрокардиографа не реагираше.

След третия електрически удар Ханк ме погледна шокирано.

– Джак... той е мъртъв.

Погребалната служба за баща ми се състоя четирийсет и осем часа по-късно в църквата "Света Сесилия". Близо хиляда души се опитаха да се натъпчат в ниския каменен параклис, само неколцина останаха да чакат обичайната делнична служба. Аз бях най-силно изненадан от този наплив. Баща ми беше скромен и резервиран човек, съвсем не се държеше свойски с всички, тъкмо напротив. Именно поради това аз винаги бях смяал, че е недооценен. Но случаят явно не беше такъв.

Монсеньор Сканлън разказа как на шестнайсетгодишна възраст Джон Самюъл Сандърс Мълън напуснал Ирландия и заминал сам за Ню Йорк Сити, където се подслонил при свои роднини в една вече пренаселена бедняшка къща в "Хеле Кичън". Маклин и баба ми успели да преминат океана едва три години по-късно, а дотогава баща ми вече бил напуснал училище и станал чирак на един дърводелец. Дори след пристигането на родителите си, в продължение на няколко години, единствено той се грижел за прехраната на семейството – "шестнайсетгодишно момче, което работи по осемдесет часа седмично, можете ли да си представите", каза монсеньор.

Пет години по-късно Сам и младата му съпруга Катши Патриша Демпси поискали да си отдъхнат в неделя от асфалтовата фурна, в която живеели. Затова се качили на лонгайландската железница и пътували до последната спирка. Когато слезли от влака, открили малко рибарско селце, което напомнило на баща ми за онова селце в графство Клеър, което бил напуснал.

– Две седмици по-късно – каза монсеньор – изпълненият с младежка любов и амбиции Сам за втори път в разстояние на осем години се пресели и пусна корени завинаги в Монток.

Често съм се питал защо баща ми показваше толкова малко ентусиазъм по отношение на златната треска в Хамптънс. Сега осъзнах, че по времето, когато е дошъл краят на Лонг Айланд, той е бил по-загрижен да оцени онова, което притежава, отколкото да ламти за още.

– Откакто семейство Мълън пристигна в този град – продължи Томас Сканлън, – аз често съм имал щастието да ги посещавам в къщата на Дич Плейнс Роуд, която Сам построи. Сам Мълън притежаваше всичко, което един мъж би искал да има – хубав дом, още по-хубава съпруга, почтен бизнес, а в лицето на младите Джак и Питър – двама прекрасни синове, ярко открояващи се сред другите. Питър беше надарен атлет, а Джак – многообещаващ студент, който евентуално ще завърши право в Колумбийския университет. Но ето че тогава – продължи монсеньор – бедата връхлетя семейство Мълън. Най-напред Катрин Патриша умря от рак твърде млада. А миналата седмица ни сполетя все още незадоволително обяснената смърт на Питър Мълън, един удар, който несъмнено допринесе за смъртта на Сам в петък през нощта. Явно не ни е дадено да прозрем Божия промисъл във всичко това. Аз само ви казвам, че зная, че е така. Че този живот, колкото и да е кратък, а той почти винаги е прекалено кратък, е безкрайно ценен.

Мак, Дана и аз седяхме на първия ред. Зад нас се чуваха облекчени ридания, но ние с Мак бяхме със сухи очи, поне в онази сутрин. За нас това не беше божествена мистерия, а убийство. Който и да бе убил Питър, той беше отчасти виновен и за инфаркта на баща ми или поне за разбитото му сърце.

Докато монсеньор продължаваше да говори на разплаканите си енориаши, аз усетих как дядо стисна коляното ми. Взрях се в разкривеното му от мъка лице и в бездънните му ирландски очи.

– В този скъпоценен живот има някои мистерии, които ние с теб ще трябва да разгадаем – прошепна той, – независимо дали Бог ще бъде на наша страна или не.

Сложих моята собствена ръка на Мълън върху неговата и я стиснах в отговор, което означаваше за двама ни, че сме сключили съюз.

По някакъв начин, незнайно как, щяхме да отмъстим зa Питър и за баща ми.

Ако смятате, че е хитър трик да натикаш хиляда възпълни опечалени граждани в църква, построена за двеста души, представете си какво стълпотворение настана, когато същата тази тълпа пристигна на прага на къщата ни на Дич Плейнс Роуд номер 18.