Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

В петък вечер изтичах до Пен Стейшън и хванах последния влак. Дана не ме чакаше на гарата в Монток, както се бях надявал през цялото това тричасово пътуване. От гарата до дома беше към три километра, тъй че реших да вървя пеша, вместо да се обадя да ме вземат с колата. Реших, че разходката ще ми се отрази добре.

След петнайсет минути тъмните прозорци на малкия градски център останаха зад гърба ми и аз се заизкачвах по стръмния и дълъг склон на възвишението. Нощта беше изпълнена със звезди, а щурците вдигаха повече шум от случайните автомобили. Чудех се какво ли се е случило с Дана.

Минах покрай каменните руини на Историческото общество и покрай сградата на градската библиотека с нейната семпла архитектура в бяло, типична за шейсетте години, където често се бях отбивал по пътя от училище за вкъщи.

С Питър бяхме изминавали тази отсечка хиляди пъти и всяка пукнатина по паважа ми се виждаше позната. Бяхме се разхождали по него, бяхме тичали, прелетявали със скейтборд и с велосипед, и то в най-лошото време на Лонг Айланд, като понякога Питър едва успяваше да се задържи върху рамката на велосипеда ми. И макар че ни беше забранено, често пътувахме на автостоп. Монток е може би едно от последните места в страната, където шофьорите обикновено спират, за да вземат в колите си някой закъсал стопаджия.

Минах покрай № 27, тръгнах по Дич Плейнс Роуд и изминах острия завой в близост до крайбрежния паркинг. Пикапът на баща ми беше паркиран на алеята за коли. Предположих, че Мак все още "скубе" колегите си в седмичната игра на покер.

Ако все още бях буден, когато се върне, той щеше да изсипе печалбата си на кухненската маса и двамата щяхме да изпием по едно питие преди лягане, замезвайки с оризови пръчици.

В къщата беше тъмно, затова отворих лепкавата гаражна врата колкото е възможно по-тихо и влязох през кухнята. Грабнах бутилка бира и седнах в прохладния и приятен мрак. Набрах телефонния номер на Дана, но ми отговори телефонният секретар. Какво ли ставаше?

Седях в тъмната кухня и си мислех за последния път, когато с Питър бяхме заедно. Две седмици преди той да умре, двамата вечеряхме в моден ресторант на Ийст Секънд Стрийт. Обърнахме две бутилки червено вино и си побъбрихме. Божичко, той беше такова щастливо хлапе. Беше малко смахнат, но имаше добро сърце. Дори не се подразних, когато сервитьорката си написа телефонния номер отзад на врата му.

По неизвестни причини започнах да мисля за случая, който ме чакаше в кантората, за Калтака и за неговия живот в очакване на смъртната присъда. Общото между тях с Питър беше нищожната цена, която настоящите власти даваха на живота им. Правителството толкова високо ценеше Калтака, че дори не си даваше труд да провери дали ще екзекутират когото трябва. А убийството на Питър бе нещо толкова незначително, че дори не беше необходимо да се разследва.

Мощен трясък прозвуча точно над главата ми и прогони всички тези мисли. Какво ставаше, дявол да го вземе? Някой се беше вмъкнал с взлом през прозореца в стаята на Питър и беше съборил шкафа.

Грабнах тигана от печката и се втурнах нагоре по стълбите.

Вратата на стаята беше затворена, но отвътре се чуваха стонове. Натиснах вратата, но нещо ми пречеше да я отворя, натиснах по-силно и влетях вътре, като се спънах в нечии проснати крака.

Дори в тъмното успях да позная, че това е баща ми. Светнах лампата. Той беше в беда. Беше много зле. Явно беше припаднал на пода и на това се дължеше силният трясък преди малко. Мяташе се по гръб, като че ли се бореше с някого, когото само той виждаше. Пъхнах ръка под главата му и я повдигнах от пода, но подобно на дете, сънуващо кошмар, той не можеше да ме види. Погледът му беше насочен навътре, към експлозията в гърдите му.

– Татко, това е инфаркт. Ще извикам линейка. Изтичах до телефона. Когато се върнах, зениците му бяха още по-разширени, а напрежението в гърдите му сякаш се засилваше. Не можеше да си поеме дъх.

– Дръж се! – прошепнах аз. – Линейката идва. Лицето му съвсем изгуби цвета си, стана болезнено, призрачносиво. После той престана да диша и очите му се обърнаха. Започнах да му правя дишане уста в уста. Нищо.

Едно, две, три.

Нищо.

Едно, две, три.

Нищо.

По алеята за коли изскърцаха гуми, по стълбата затупуркаха бързи стъпки и Ханк коленичи до мен.

– От колко време е в това състояние?

– От три-четири минути.

– Добре. Има шанс.

Ханк носеше портативния дефибрилатор. Беше сложен в бяла пластмасова кутия с големината на акумулаторна батерия за кола. Нагласи апарата и го включи.