Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

– О, да, и аз. Не съм бягал от проблемите си.

– Джак, не усложнявай още повече нещата. Трудно ми е.

След това по бузите ѝ започнаха да се стичат сълзи. Не можех да повярвам, че всичко това се случва. Изглеждаше прекалено ужасно, за да е истина.

– Е, Дана – най-накрая се обадих, – а Волпи ще дойде ли с теб в Европа?

Не изчаках да чуя отговора. Затръшнах вратата на колата ѝ и си тръгнах. Предполагам, че току-що бяхме скъсали.

През онази нощ не можах да заспя, защото лошите мисли и образи упорито се блъскаха в главата ми. Накрая станах и оправих цялата неразбория, останала след погребението на баща ми. Към пет часа сутринта се върнах в леглото.

В неделя направих едно пътешествие от час и половина и отидох до автосалона в Хънтингтън. Предполагах, че Питър се е споразумял за някакви отстъпки с продавача, и се надявах, че като се появя с мотоциклета и разкажа какво се е случило, може да ми предложи прилична пазарна цена.

Единственият продавач на мястото беше набит тип с конска опашка, надхвърлил трийсетте; наблюдавах го как ловко насочва двойка пенсионери към лъскав спортен автомобил.

– Багс! – представи се продавачът, след като подсигури евентуалните си клиенти с няколко брошури. – Макар че не знам какво всъщност бих могъл да направя за вас. Вече притежавате най-прекрасното, най-внушителното, с най-модерния дизайн моторно превозно средство на света и то е паркирано точно пред входа. Ако искате вярвайте, преди по-малко от месец и половина продадох същата играчка на един красив хлапак от Монток – същия тъмносин цвят, същите кожени седалки по поръчка.

Обясних му, че съвсем не става дума за съвпадение, а Багс протегна ръка и стисна рамото ми.

– Това е ужасно. Виж какво, човече, ще му вземеш много по-добра цена, ако пуснеш обява в "Ню Йорк Таймс" и сам го продадеш.

– Искам само да изплатя дълга – отвърнах му аз.

Очите на Багс се разшириха, а те поначало си бяха доста големи.

– Какъв дълг? Че ти не дължиш и пукнат цент за това сладурче. – От отрупаното си с какво ли не бюро измъкна документите за продажбата. – Ето, да видим. Питър ми е написал чек за хиляда и деветстотин долара срещу десет процента депозит – рече той и ми показа копието. – Останалото плати в брой.

Багс сигурно си мислеше, че ми съобщава добра новина, но разбра, че аз не гледам по този начин на нещата.

– Виж какво, ако някой чешит влезе тук с парите, веднага ще го уредим с прекрасна машина. В месец със слаби продажби мога да го продам дори на някой републиканец – ухили се той.

На чека беше написано името на банка, с адрес на лонгайландския магистрален път в Ронконкома. Знаех я къде е. Когато бяхме деца, веднъж камионът на баща ни се повреди точно пред входа ѝ и се наложи да прекараме нощта в един автомобилен сервиз наблизо. Името Ронконкома толкова ни хареса, че се превърна в нещо като парола.

Десет минути по-късно аз се намирах в Ронконкома за втори път през живота си и седях пред бюрото на управителката на местния клон на нюйоркската банка – Дарси Хамърман. Всъщност вече ме очакваха.

– Питър ви е определил за единствен свой наследник, тъй че цялата налична сума е ваша. Мога веднага да ви напиша чек, освен ако не искате да си откриете сметка тук, в Ронконкома. Сигурно не искате.

Тя отвори чекова книжка с големината на фотоалбум и с точната си банкерска ръка попълни един чек. На гърба му сложи печат с надпис "Само за депозиране".

После внимателно откъсна чека от чековата книжка и го плъзна към мен по повърхността на бюрото си. Чекът беше за 187 646 долара.

Недоверчиво прочетох шестте цифри. Започнах да премигвам. Толкова зле не бях се чувствал, откакто... е, от вчера. Какво, по дяволите, беше направил Питър?

Имах нужда да поговоря с приятел и знаех къде да го намеря. Дори имах уговорена среща.

Сами Джиамалва беше деветгодишен, когато съвсем деловито съобщи на брат ми, че е гей. На единайсет вече бе решил, че иска да стане фризьор. Навярно поради това преждевременно себепознание Сами не постигна кой знае какво в училище, макар да беше едно от най-интелигентните момчета в ийстхамптънската гимназия.

На петнайсет напълно се отказа от учението и започна да работи при Кевин Мейпъл. През първите шест месеца работеше само със сешоара. После се издигна до миене на коси. Шест месеца по-късно Ксавие си тръгна по средата на един сеанс и Кевин даде възможност на Сами да опита неговия собствен стол. А останалото, както разправят, е част от историята на хамптънското фризьорско майсторство.