Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

Статията съдържаше и красноречив намек за възможна любовна връзка между Питър и Кемпиън Нюбауър.

През цялата тази история като червена нишка преминаваше гузният рефрен в стил "не коментирам", "не отговаря на многократните повиквания по телефона" и "не реагира", изпълняван от детектив Волпи и от стреснатите представители на Кемпиън и Бари и на "Мейфлауър Ентърпрайсис". Могъщата двойка все още бе на път, опитвайки се да замаже поглъщането на компанията на Бонтаг; смъртта на Питър явно не представляваше достатъчно основание да промени своя маршрут.

Агресивният репортаж бе подкрепен от справедлив редакторски повик за разследване на смъртта на Питър. "Неспособността на ийстхамптънската полиция да разпита Бари и Кемпиън Нюбауър за убийство, извършено на тяхна собственост същата нощ, когато жертвата е работила на тяхното парти, е просто комична". И заключаваше: "Това е още един обезпокоителен пример за очевидната несправедливост на системата на криминалното правосъдие".

Прочетох статията веднъж, а след това отидох да събудя Мак, за да я прочета и на него.

– Това е някакво начало – изсумтя той.

През следващата седмица историята бушуваше из Ийст Енд подобно на лятна буря. Щом влезех в някой магазин или ресторант, чувах развълнувани хора да изказват подозренията си. То се знае, Фентън, Марси, Моми, Ханк, Сами и аз правехме каквото зависеше от нас, за да не се забрави историята на Питър. Онова, което беше започнало като търсене на истината, се превърна и натрапчива идея за мен.

Разпространението на новината не се ограничи само в рамките на местния седмичник. Списание "Ню Йорк" изпрати репортер и фотограф, а две нюйоркски телевизионни станции пуснаха почти идентични материали със снимката на някакъв репортер в тренчкот [7] Тънка, непромокаема горна дреха с подвижна подплата. – Б. р. , крачещ по осветения от луната плаж, на мястото, където бе изплувало тялото на Питър.

Една вечер по телефона ми се обади Доминик Дън, репортерът-новелист, чиято дъщеря беше убита преди години. Той се беше проявил като много заядлив телевизионен гост по време на маратона, свързан с О. Джей Симпсън.

– Моите редактори от "Венити Феър" ме умоляват да опиша тази история – ми каза той, – но аз мразя да ходя в Хамптънс през лятото.

– Аз също, но нали така или иначе ще трябва да опишете тази история. Брат ми беше убит.

– Вероятно сте прав. Извинете ме за несериозното отношение. А междувременно искам да ви кажа: не позволявайте на копелетата да се измъкнат безнаказано.

Заприлича ми на Мак.

Когато се върнах в "Нелсън, Гудуин и Микел", аз се посветих изцяло на случая на Калтака. В съзнанието ми несправедливостта на неговата предрешена екзекуция и прикриването на убийството на Питър бяха свързани. Приготвих обяснение от двеста страници в отговор на реакцията на съдията от Тексас на нашата последна молба да бъде направен ДНК тест. Старшият партньор засия и ми каза, че това е най-добрата работа, правена някога от стажант на лятна практика.

Нищо чудно. Именно затова най-много от всичко исках да стана адвокат.

Фентън Гидли слагаше стръв на въдиците, когато Дясната ръка спря до него с десетметровата си бостънска китоловна яхта. Той изключи мотора и извика на набития червенокос рибар, който по една случайност беше най-добрият приятел на Джак Мълън:

– Ей, Фентън, кълве ли?

Гидли вдигна глава и изгледа едрия тип с белег на бузата. Нямаше време за празни приказки.

– Познаваме ли се, приятел?

Дясната ръка измъкна деветмилиметров "Глок" и го насочи към Гидли.

– Съвсем скоро ще поискаш никога да не бяхме се срещали. А сега трябва да се изправиш, и то бавно. Виждам, че можеш да изпълняваш нареждания. Браво, харесва ми, когато един грубиян и неудачник започне да се държи както трябва. Хайде сега, скачай в проклетата вода, Гидли. Скачай или ще те застрелям точно между очите. Поне ще знам, че съм свършил нещо тази сутрин.

Фентън скочи от лодката, потъна за малко, а после изскочи на повърхността. Беше със спортни гащета, вечната хавайска риза и рибарски ботуши. Трябваше да свали ботушите.

– Остани си с ботушите – каза Дясната ръка. Надвеси се над ръба на яхтата и впери поглед в Гидли. След това се усмихна. – Днес ще умреш, знаеш ли? Казано по-точно, ще се удавиш. Искаш ли да знаеш защо?

Гидли явно беше по-умен, отколкото предполагаше. Нe откъсваше поглед от него, търсейки начин да се измъкне. Но такъв нямаше.