Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

Дана напълни отново чашата ми и ме целуна по челото. Отпих голяма глътка уиски. Спомних си как в детските години ние с Питър обичахме да се борим в тази стая, като играехме една игра, наречена "кой е цар на леглото". Сега осъзнавах, че в повечето от случаите братята се бият, защото това е просто един претекст да се прегърнат.

След това разказах на Дана за един есенен следобед, може би преди дванадесет години. Направо пелтечех, но тя ме остави да продължа.

– Всяка събота една група момчета играехме тъч-футбол на игрището зад гимназията. Онзи ден за първи път взех Питър със себе си. Макар че беше пет години по-малък от всички останали, аз гарантирах за него. Бил Конуей, едно от двете момчета, които ръководеха играта, се съгласи, макар и неохотно, и му позволи да участва. Все пак Питър беше последният член на нашия отбор и нашият куортърбек през целия следобед нито веднъж не хвърли топката към него. Питър се чувстваше благодарен, че са го включили в играта на големите, и нито веднъж не се оплака. Слънцето бързо залязваше, играта замря. Изцеждахме последните си сили. В бъркотията аз казах на Ливолзи да хвърли топката на Питър. Другият отбор беше престанал да го покрива преди един час. По някаква неизвестна причина Ливолзи ме послуша. При последното хвърляне той изпрати всички други защитници на една страна, а Питър – на друга. После се засили и хвърли топката почти в средата на игрището. В този момент Питър беше само една дребничка фигурка, застанала самотно на фона на залеза почти в дъното на игрището. За жалост самият Ливолзи съвсем не беше бъдеща футболна звезда. Пасът му се оказа много неточен. Питър се затича след топката в последния момент, подскочи и направо прелетя над игрището, подобно на някакъв герой от онези анимационни филми в забавен кадър. Кълна ти се, нито един от присъстващите няма да забрави този случай. Ливолзи го споменава всеки път, като се видим. Дана, той беше деветгодишен. И тежеше двайсет и осем кила. Това момче можеше да постигне всичко, което си поискаше. Той можеше да стане какъвто си пожелае, Дана. Имаше всички дарби.

– Зная, Джак – прошепна тя.

– Но не това беше най-хубавото, Дана. Най-хубавото беше пътуването до дома. Питър беше страшно щастлив, усещах го. Никой от нас не продумваше. Не беше необходимо. Големият батко каза, че Питър може да го направи, и той го направи. Не ми пука какво мислят другите, това е най-прекрасното нещо на света. По целия път до дома ние споделяхме онова чувство на лекота и безметежност, което те обзема, когато постигнеш нещо наистина трудно. Велосипедите ни се носеха във въздуха. Почти нямаше нужда да въртим педалите.

Едва изрекох последните думи. Разплаках се и щом веднъж започнах, нямаше спиране в продължение на цепи двайсет минути. После ми стана толкова студено, че зъбите ми започнаха да тракат. Не можех да повярвам, че никога повече няма да видя Питър.

Застанал в благоуханната сянка на високо вечнозелено дърво, Рори Хофман, едър мъж с грозен белег на лицето, наблюдаваше как линейката потегля и повежда кервана от автомобили далеч от брега. Докато червените задни светлини се мяркаха сред дърветата, той цъкаше с език и поклащаше глава. Каква шибана бъркотия. Бедствие от първа степен.

Официално той беше шеф на охраната, но толкова често му се налагаше да се оправя с подобни деликатни работи, че бе заслужил прякора Дясната ръка. Хофман го смяташе за прекалено надут. Всъщност беше нещо като прислужница или по-скоро дежурният чистач от службата за почистване по домовете.

И ето го тук, за да оправи тази гадна бъркотия.

Знаеше, че няма да е лесно. Никога не беше лесно. Сред дребните прозрения, до които бе достигнал в службата си, имаше едно: насилието винаги оставя петно. И когато той с много усърдие и ловкост успяваше да изличи петното, самото усилие оставяше собствената си издайническа следа. Това означаваше, че работата ти никога не е напълно завършена.

Дясната ръка излезе от прикритието на дърветата и тръгна по настланата с чакъл алея за коли, усещайки болезнено допира на камъчетата през тънките подметки на шофьорските си обувки. Изсумтя, като си помисли за този пазарен ентусиазъм. Пробутват ти чифт толкова тънки обувки, че едва стъпваш с тях. Наричат ги шофьорски обувки. Гениално. И ето че той носи точно такива.

Приближи се до мястото, където колите се бяха качили на алеята. А след това проследи отпечатъците от гумите обратно по пясъка. Сякаш половината плаж се беше изсипал в копринените му чорапи. Под светлината на пълната луна океанът изглеждаше прекрасен и внушителен. В типичен шекспировски стил. Сякаш цялата планета съпреживяваше така наречената трагедия.