Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

Веднага щом излязохме от магистралата, аз грабнах торбичката с понички "Дрезънс". Вътре имаше три – кафяви, меки и поръсени с канела. Ако това въобще е възможно, след първата ми нощ в затвора те бяха станали още по-вкусни.

– Хайде, кажи ми нещо – рече Мак и грабна последната поничка, преди да стигне до устата ми. – Все още ли се каниш да поставиш на колене проклетата система?

Скоро щях да разбера. Съдебният процес за смъртта на брат ми се провеждаше в гимнастическия салон на монтокското средно училище. Не можеха да изберат по-неподходящо място. В продължение на години ние с Питър имахме навик да играем там в неделя. Всяка неделя. Докато вървях към мястото си заедно с Мак, сякаш все още чувах звучното удряне на баскетболните топки в бетонната плоча, боядисана в бяло.

Докато сядах, си припомних първия уикенд, в който ние, още деца, се промъкнахме в гимнастическия салон. Фентън беше отмъкнал един ключ и след като скрихме велосипедите си в гората, ние се скупчихме около него, докато го пъхаше в ключалката. Колкото и да не е за вярване, ключът стана. Преминахме през малката врата и влязохме в притихналото, обширно и тъмно помещение, изпълнени с повече благоговение, отколкото ако току-що се бяхме промъкнали в катедралата "Свети Патрик". Ханк намери копчето на осветлението и целият салон с лъскавия си под от твърда дървесина и белите баскетболни табла от плексиглас светна като съновидение в стил "техниколор".

Сутринта в деня на процеса най-малко двеста сгъваеми стола бяха подредени в дълги редици покрай стената на залата. Хората, които седяха на тях, бяха идвали тук и по-рано – като дипломиращи се ученици или като горди родители, или и двете.

Марси беше запазила две места на първия ред за мен и Мак. Огледах се наоколо и видях Фентън и Моли, Ханк и неговата съпруга, невероятно много приятели от града. Но не и горкия Сами Джиамалва, то се знае. Не стана нужда да чакаме много.

– Тишина! Тишина! – обяви съдебният пристав, който тази сутрин бе пристигнал с колата си от Ривърхед. – Моля, всички, които ще се изправят служебно пред Върховния съд на окръг Съфък, да посрещнат уважаемия съдия Робърт Лилиън.

С черните си одежди съдията приличаше на вестител от деня на Страшния съд. Той влезе в гимнастическия салон през малкото кафене, което се помещаваше до него, и зае мястото си. Що се отнася до публиката, тя се състоеше предимно от местни хора, но при професионалистите численото превъзходство определено принадлежеше на другия отбор. Зад продълговатата и тясна маса срещу съдията рамо до рамо стояха трима старши съдружници от "Нелсън, Гудуин и Микел", водени не от кой да е друг, а от самия Бил Монтроуз. Зад тях, подобно на горди синове, седяха трима от най-обещаващите стажанти във фирмата.

Зад отсрещната маса седеше двайсет и четири годишната Надя Алпър, помощник-областен прокурор. И четири празни стола. Алпър отпиваше от голяма бутилка кока-кола и записваше нещо в жълт бележник.

– Тя дори няма помощник – отбеляза Мак.

Лилиън, нисък и набит мъж към шейсетте, ни съобщи от съдийския си амвон, че макар да няма защитник, днешното съдебно разследване ще се състои под формата на съдебен процес без заседатели. Свидетелите ще бъдат извикани, за да дадат показания под клетва; ще бъде разрешен ограничен разпит по негово усмотрение. С други думи, той беше господ бог.

Лилиън даде думата на адвокатския екип на Нюбауър и Монтроуз призова някоя си Триша Пауъл, едрогърда, тъмнокоса жена около трийсетте.

Никога по-рано не я бях виждал и се чудех какво ще последва.

Под ръководството на Монтроуз Триша Пауъл даде показания, че е била гостенка на партито на Нюбауър в Деня на загиналите. Към края на вечерта отишла да се разходи до брега.

– Видяхте ли някого по време на разходката си? – попита я Монтроуз.

– Когато слязох на брега – отговори Пауъл, – там видях Питър Мълън..

Аз трепнах на мястото си. В рамките на два месеца това беше първото съобщение, че някой е видял Питър след почивката. През гимнастическата зала премина вълна от шепот.

– Какво правеше той, когато го видяхте? – попита Монтроуз.

– Взираше се във вълните – каза Пауъл. – Изглеждаше тъжен.

– Знаехте ли кой е той?

– Не, но го разпознах като човека, който беше паркирал колата ми. А по-късно видях снимката му във вестниците, разбира се.

– Какво се случи в онази нощ? Разкажете ни точно какво видяхте.

– Изпуших една цигара и тръгнах да се връщам обратно. Но в този момент чух плисък и като се обърнах, видях Питър Мълън да плува сред вълните.