Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

След като беше изтърпяла достатъчно от тази сапунена опера, Полин стана да си върви.

– Вечерята беше прекрасна – каза тя и се усмихна на Мак. – Както и всичко останало.

– Ти беше най-добрата част от всичко, момичето ми – рече Мак, като се изправи и силно я прегърна. – Нека да те изпратя до колата ти.

– Не е необходимо да си тръгваш – обадих се аз.

– О, трябва – отвърна Полин.

После двамата тръгнаха ръка за ръка, все едно че нас с Дана ни нямаше.

– Нека да те изпратя, Полин – казах аз. – Моля те. Трябва да поговорим.

– Не – отговори Полин, без да се обърне. – Остани да поговориш с приятелката си. Сигурна съм, че имате много да наваксвате.

– Надявам се, че не съм прекъснала нещо – каза Дана. Устните ѝ бяха нацупени, но очите ѝ се усмихваха хитро.

– Не, не си. Какво правиш тук, Дана?

– Е, не можеш да очакваш от едно момиче да се откаже без борба – отговори ми тя с една от своите обезоръжително неуверени усмивки.

– От два месеца не сме се виждали, нито сме разговаряли. Идеята беше твоя, не помниш ли?

– Зная, Джак. Бях в Париж. И във Флоренция. В Барселона. Имах нужда от малко време, за да си помисля.

– И така, Дана, какво реши, докато беше в Европа? Успя ли да останеш насаме със себе си?

– Ти ме постави в невъзможно положение, Джак. Ти или баща ми – трябваше да избирам.

– Пълна безизходица явно. И татко ти подари едно пътешествие до Европа, нали така?

– Понякога не знаеш какво говориш, Джак. В много отношения баща ми е прекрасен човек. Страхотно се държи с мама. Винаги сляпо ме е подкрепял, с каквото и да се заема. А и той ми е баща, за бога! Какво искаш да направя?

Нейната дъщерна обич ме накара да усетя колко ми липсва моят баща.

– И така, какво те доведе тук тази вечер?

– Ти – отговори Дана и впери поглед в лицето ми.

– Липсваш ми дори повече, отколкото предполагах. Исках да го знаеш, Джак. – Докосна ръката ми и аз едва не подскочих. – Божичко, ти ме мразиш, нали? – Очите ѝ се напълниха със сълзи. – О, Джак, няма ли какво да ми кажеш?

– Предполагам, че си чула за разследването – отвърнах аз.

Тя рязко отметна глава и русите ѝ коси се разпиляха.

– Не мога да повярвам, че някой наистина смята, че моето семейство има нещо общо със смъртта на Питър. А ти вярваш ли го, Джак? Какво изобщо те кара да мислиш, че Питър е бил убит?

– Тялото му беше покрито с рани, Дана. Бил е пребит на вашия плаж. Иска ми се да беше го видяла.

– Много хора смятат, че вероятно бурята му е причинила това.

Все още не можех да повярвам окончателно, че Дана е преминала в другия лагер. И все пак знаех, че ще е истинско безумие да ѝ разкажа за тежката работа, която бяхме свършили с Полин през изминалите два месеца.

– Дана, ти не остана до мен, когато имах нужда, а аз наистина се нуждаех от теб – казах ѝ.

Сълзите продължаваха да се стичат по бузите ѝ.

– Съжалявам, Джак. Какво бих могла да направя, за да ми повярваш?

– Преди да заминеш, ти ми каза някои неща. След това нито ми се обади, нито ми писа. Дори не ми изпрати картичка. И сега просто се появяваш ей така?

Тя избърса очите си.

– Джак, хайде да отидем някъде. Можем да си наемем стая. В "Мемъри". Моля ти се, трябва да говоря с теб.

Тя протегна ръце и ме прегърна. Имах чувството, че правя огромна грешка. Изтръгнах се от ръцете ѝ.

– Няма да ходим в "Мемъри", Дана. Смятам, че трябва да си вървиш.

Дана скръсти ръце и гневно ме изгледа. Трансформацията беше невероятна.

– И така, коя е тя, Джак? Кучката, която беше тук преди малко?

– Моя много добра приятелка. Тя ми помага в разследването. О, това ми напомня нещо – как е Волпи?

Дана трепна, а после скочи от стола. Вече не хленчеше. Сега просто беше разярена. Татковото момиченце много приличаше на баща си.

Щом Дана си отиде, аз влязох в къщата, минах покрай намусения Мак, който гледаше играта на "Янки" срещу "Ред Сокс", и се опитах да се свържа с Полин на клетъчния ѝ телефон.

Или го беше изключила, или не искаше да говори с мен.

Взех чаша тъмно пиво "Гинис" с мен на предната веранда и наблюдавах как закъснелите летовници се отправят обратно към големия град. Много скоро Хамптънс отново щеше да се превърне в сигурно място за своите мечтателни обитатели. Седнах на хладната плоча и си припомних цялата вечер. Каква ужасна катастрофа. Дори започнах да се чудя дали Дана не е разбрала някак, че Полин е тук. Беше напълно възможно.

Стана късно, наблюдавах преминаващите луксозни возила и все едно че броях овце. Леко се унасях, когато една полицейска кола изскочи с шумно свистене иззад ъгъла, движейки се срещу устремения на запад трафик.