Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

– Знам, че е тук – настояваше Надя. – Преди минутка го видях.

– Вие единствена ли се занимавате със случая? – попитах аз с колкото е възможно по-спокоен глас.

Нюбауър имаше на разположение цяла армия от адвокати, възпитаници на Айви Лийг за по петстотин долара на час, които можеха да му подсигурят защита, устойчива като бронежилетка. А Питър, както излизаше, разполагаше само с един млад, лошо платен и преуморен помощник-областен прокурор, воюващ за справедливост.

– По случая работи и един детектив, който в момента е в Монток и разпитва хората – отговори тя. – И трябва да ви кажа, че това не е първият ми случай.

– Не исках да намекна...

– Това е третият ми случай.

И двамата изразихме прискърбие поради факта, че голяма част от доказателствата, сочещи, че Питър е жертва на престъпление, са косвени. Според нея най-силните ни карти бяха медицинският доклад на Джейн и снимките на обезобразеното тяло. Накрая тя все пак успя да изрови липсващата папка и двамата я прегледахме заедно. Към нея бяха прикачени копия от рентгеновите снимки, които разкриваха множество счупени кости и фрактури на черепа, пречупения гръбначен стълб, както и снимките на белодробната тъкан.

Както бях скапан в момента, съвсем ясно си представих какво са представлявали последните минути на брат ми. Стана ми ужасно зле.

Някъде изпод купчините книжа зазвъня телефон. Тя започна да рови в тях и с лакътя си успя да събори чашка с кафе, към снимките потече кафява вадичка. Побързах да ги измъкна от пътя ѝ, но няколко все пак се изцапаха. След внимателното им избърсване с хартиена кърпичка белята беше поправена, но аз изпитах желание да прибера снимките и да ги отнеса у дома.

– С какво бих могъл да ви помогна? – попитах накрая.

– С нищо. Вие сте все още студент по право, господин Мълън. Ние тук сме в добра форма. Доверете ни се.

– Добре – казах с въздишка. Какво друго бих могъл да кажа? – Но аз все пак бих могъл да ви помогна, Надя. Дори да ви нося кафе и сандвичи.

– Какво се е случило с лицето ви? – попита тя накрая.

Личеше си, че решението ѝ е окончателно и се опитва да смени темата.

– Пребиха ме. Най-вероятно са същите хора, които са убили Питър. Нюбауър е в дъното на всичко.

– Защо не предявите обвинение? – попита ме тя. Сбърчих нос и поклатих глава.

– Вие и така сте затрупана с работа, както се вижда.

Сами Джиамалва отново сънуваше кошмар, онзи същия, в който падаше ли, падаше и все се напрягаше за последния сблъсък, който не идваше. За трети път през тази седмица сънуваше все същото и с някаква част от съзнанието си знаеше, че това е сън.

Отвори очи и попадна в един друг, съвсем различен кошмар. Този беше истински.

На стола до леглото му седеше едър мъж със злобни свински очички. Носеше добре ушит черен костюм. Беше кръстосал нехайно крака, като гост на коктейл. Вместо чаша с питие, държеше пистолет, който бе насочен към Сами, както и ужасната му усмивка.

– Стани, Сами – каза Дясната ръка. – Имам нужда от подстригване.

И заби дулото на пистолета в гърлото му. После го измъкна от леглото и го избута надолу по стълбите в кухнята. Все така с насочен пистолет Дясната ръка се настани на големия стол пред продълговатото огледало.

С пръстите на свободната си ръка той разроши оредяващата си светлокестенява коса.

– Как смяташ, коя е най-подходящата дължина за мен, Сами? – попита той. – Като се подстрижа много късо, приличам на нацист. Ако е по-дълга, приличам на сресан задник.

– По-късо е по-добре – опита се да изрече Сами, но устата му беше така пресъхнала, че думите му прозвучаха по-скоро като кашлица.

– Не ми се виждаш много сигурен, Сами.

– Сигурен съм.

Този път Сами успя да произнесе ясно думите. Той отчаяно се опитваше да се ориентира в ситуацията. Помнеше какво се бе случило с Питър. Да не говорим за Фентън Гидли. Този тип отговаряше на описанието на Фентън чак до белега на бузата си.

– Сигурно се досещаш, че не съм бил целия този път до Фаг Харбър само за да се подстрижа.

Сами просто кимна и започна да разгъва голямата бяла найлонова пелерина за подстригването. Опитваше се да състави някакъв план за действие. Каквото и да е, само да остане жив. Мъжът с гадния поглед беше самонадеян. Навярно би могъл да използва това.

– Дали не е заради онова, което се случи в "Мемъри"? – най-накрая отново се обади Сами.

– Вече се погрижих за тази работа. Не беше голяма беля. Аз съм тук заради онова, което се случи на брега.