Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

– Предай едно съобщение на Нюбауър. Ще направиш ли това за мен? – попита Джак. След това удари с глава носа на Дясната ръка.

Той кървеше повече от Джак, което го накара сериозно да се замисли дали да не извади ловния си нож и да не разпори корема на Мълън в собствения му гараж. Вместо това започна усилено да го обработва с двата си юмрука. Ей на това викаха добра работа, ако те бива.

Накрая Джак престана да се движи и Дясната ръка нямаше пропуснат удар. Това подобри настроението му. Много скоро се почувства достатъчно добре, за да предаде едно съобщение, като думите диктуваха ритъма на неговата ярост.

– Никога... – ПРАС – ...никога – ПРАС – ...не се подигравай с хора, които те превъзхождат във всяко...

– ПРАС – ...всяко отношение – посъветва го той.

Дясната ръка чувстваше ужасна нужда да му изповяда и някои други истини, но по това време Джак беше почти в безсъзнание.

– А колкото до господин Нюбауър, можеш да му го кажеш сам.

С някаква част от подсъзнанието си Джак чу тези думи и си обеща, че ще го направи.

Но мъжът с черните шофьорски ръкавици все още не беше приключил. Той хвана Джак за косата и повдигна главата му.

След това прошепна в ухото му:

– Събирай си акъла. Идва ред на дядо ти. Той не може да ни се опре, Джак. Наистина е стар.

Когато спечелиш една битка, си мислиш, че това е най-вълнуващият спорт на света. Паднеш ли, разбираш какъв глупак си бил. Щом отлепих лицето си от пода на гаража и направих инвентаризация на пораженията, разбрах, че трябва да се добера до болницата.

Мислех, че ще ми се наложи да събудя Мак или да извикам Ханк, но когато се изправих на краката си, почувствах, че ще успея да се справя сам, което беше за предпочитане. Наистина влязох да видя как е Мак. Спеше си като осемдесет и шест годишно бебе.

Намерих ключовете и подкарах стария пикап на баща ми към спешното отделение на Саут Хамптън. Макар че беше още към четири часа сутринта, пътуването ми отне около трийсет и пет минути.

В нашата част на Лонг Айланд не стават много сбивания. Саут Хамптън не е Източен Сейнт Луис. Когато влязох в спешното отделение, доктор Робърт Уолко заряза кръстословицата в "Ню Йорк Таймс" и съсредоточи вниманието си върху моето лице.

– Хей, Джак – каза той, – отдавна не сме се виждали.

– Хей, Робърт – успях да произнеса аз. – Трябваше да видиш другия.

– Разбира се.

– Не бъди толкова сигурен.

Като начало той много внимателно и основно почисти раните ми. След това ме сложи да легна под една яркооранжева лампа, наблъска лицето ми с новокаин и го заши. Кожата ми беше овързана като кънките на хокеист. Направи ми двайсет и осем шева.

Уолко смяташе, че е свършил добра работа и почти няма да ми останат белези. Не се притеснявах прекалено за това. Никога не съм се смятал за хубавеца на фамилията. Даде ми пластмасова тубичка с викодин за ребрата ми (рентгенът показа, че имам три счупени ребра) и ме отпрати. Случилото се тази нощ беше още едно нещо, което дължах на Бари Нюбауър.

А аз ги броях.

Положението се затягаше. Почти беше дошъл часът на съдебното разследване, свързано със смъртта на Питър Мълън.

В понеделник вечерта Дясната ръка паркира в една пряка до скромната на вид къща в Ривърхед, Лонг Айланд. На верандата имаше непретенциозно сандъче за цветя, а върху гаража се мъдреше старинен ветропоказател. До пощенската кутия в ретростил, на която с детински почерк беше изписано името Дж. Дейвис, имаше каменно зайче, изправено на задните си крака.

Заради това малко късче от рая докторката по четиринайсет часа на ден се ровеше из труповете, съчинявайки най-различни теории за това как са се докарали до настоящото положение. Гражданските добродетели на Дейвис стъписваха Дясната ръка. В Манхатън тя можеше да изкарва милиони. Вместо това се занимаваше с трупове.

Защо хората правят това? Какво им пука, ако някой се дави или го сполети друга беда? Може би гледат прекалено много филми. Всеки иска да бъде герой. Е, сещаш ли се какво ще стане, Джейн? Ти не си Джулия Робъртс. Повярвай ми.

Знаеше, че верният пес на докторката вече се е почерпил добре с онова, което преди няколко часа му беше пуснал през месинговата пощенска кутия, прикрепена в долния край на вратата – още един банален ретрощрих. Сега не приличаше много на куче пазач, както беше полегнал на една страна и хъркаше гръмогласно.

Дясната ръка влезе тихо, като прескочи кучето, и тръгна нагоре по стълбите към спалнята на Джейн Дейвис.