Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

Извих му ръцете, стиснах го за врата и го заковах на стената. Лятната работа по фермите и в корабостроителницата на Джепсън ме беше направила по-силен от него, въпреки упражненията с личния му треньор.

– Мислиш си, че никой не може да те докопа – изсъсках през зъби. – Е, не е така. Разбра ли? – Малко по-силно стиснах врата му.

– Правиш огромна грешка – каза Нюбауър с разкривено лице. Болеше го малко. И това ми харесваше.

– Не, ти правиш огромна грешка. Не знам каква е проклетата причина да се месиш в разследването на убийството на брат ми. Но истината беше потулена. Приятелите ми пострадаха, защото се опитваха да се доберат до фактите.

Нюбауър започна да се бори по-яростно, но аз го държах здраво.

– Пусни ме, копеле! – нареди ми той.

– Ъхъ, добре – казах аз и най-после пуснах този кучи син.

Тръгнах да излизам от залата за конференции, но след малко спрях и се обърнах към Нюбауър.

– Не знам точно как и кога, но брат ми ще получи справедливост. Обещавам ти.

Косата му беше разрошена, а сакото – измачкано, но Нюбауър бе успял до голяма степен да възвърне самообладанието си.

– Ще свършиш като брат си – рече той. – Обещавам ти.

– Е, Бари, значи и двамата сме предупредени. Доволен съм, че си побъбрихме.

Върнах се долу, съзнавайки, че току-що съм провалил стажа си, а навярно и адвокатската си кариера.

Не зная дали си струва, но всъщност нямах кой знае какъв избор. Рано или късно все някой трябваше да се изправи срещу Нюбауър. Бях доволен, че това съм аз.

Опитах се да се свържа с Лонг Айланд – исках да кажа на Мак какво се е случило току-що и да го помоля за съвет, но телефонът ми беше прекъснат.

– Божичко! – прошепнах аз. – Действат по-бързо, отколкото си мислех.

Две минути по-късно телефонът иззвъня. Обаждаше се моята любима секретарка от четирийсет и третия етаж.

– Помислих си, че линията ми е прекъсната – казах аз на Ричардсън.

– Просто не можеш да избираш – рече тя. – Кажи ми как човек като теб се е озовал на място като това тук? – попита тя.

– Чиновническа грешка.

– Е, грешката е поправена. Господин Монтроуз иска да говори с теб.

Той се включи.

– Какво се е случило с онзи амбициозен ентусиаст, дошъл буквално да ме моли за тази работа? – попита Монтроуз, който мигновено и присърце пое задачата си. – Отваряме ти една врата, която почти никога не се отваря за хора като теб, а ти я затръшваш в лицето ни. Единствената свястна работа, която си свършил, беше по един случай pro bono.

– Да не би да говорите за проекта "Дирене на невинност"? Ексли ми каза, че това е сърцето на "Нелсън, Гудуин и Микел". Че ще превърне и мен в сърцето на фирмата.

– С теб е свършено, Мълън – каза Монтроуз. След това затвори телефона.

Около пет минути по-късно двойка набити охранители – единият афроамериканец, а другият латиноамериканец – застанаха пред офиса ми. Познавах ги от фирмения отбор по софтбол.

– Джак, помолиха ни да те изведем от сградата – каза ми по-ниският и по-набитият от двамата. Казваше се Карлос Ернандес. Харесваше ми.

– Също така ни наредиха да ти дадем това – добави той и ми връчи лист хартия, наречен Акт за уволнение.

– Влиза в сила незабавно, Джак Мълън е уволнен от "Нелсън, Гудуин и Микел" за неправомерно използване на работното време и ресурси и за държане, накърняващо престижа на фирмата – прочетох на глас.

– Съжалявам – каза Карлос и сви рамене.

Ще ми се да кажа, че когато излязох през лъскавата стоманена въртяща се врата и стъпих на улицата, аз изпитах облекчение. Истината е, че бях толкова уплашен, колкото Монтроуз и Бари Нюбауър искаха да бъда. Изведнъж собствените ми заплахи, отправени към Нюбауър, ми се сториха смешни и нелепи. Знаех, че съм постъпил правилно, но защо ли се чувствах като глупак?

Като зашеметен отидох пеша до Нюйоркската обществена библиотека и влязох в читалнята с красива ламперия, където обичах да размишлявам за бъдещето си по времето, когато бях в гимназията.

Написах писмо на Калтака. Съобщих му новината, че бившият му обвинител най-накрая изглежда съгласен да предостави веществените доказателства с деветнайсетгодишна давност от неговото дело, за да бъде направен ДНК тест. Пожелах му късмет и го помолих да държи връзка, ако е възможно.

Обадих се на Полин от телефонен автомат, но ми отговори гласовата поща и нямах сили да ѝ оставя съобщение.

После отидох пеша до Пен Стейшън и още веднъж допълзях до дома в Монток. През целия път се опитвах да реша все същата гатанка: какво бих могъл да сторя, за да оправя това положение?