Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

Някак си проумях, че не бива да се боря. Стиснах носа си и се постарах да не дишам. След няколко секунди успях да изплувам на повърхността, отчаяно поемайки глътка въздух.

Не бях подготвен за следващата вълна. Беше по-малка, но именно тя ме закова. Глътнах вода и потънах. Ако не се бях сетил за всички онези тъпотии, дето щяха да наприказват на Мак, че и аз съм се самоубил, сигурно щях да се предам. Вълните налитаха като стенобитни оръдия. Оцелявах секунда след секунда, докато най-накрая океанът ме изплю и аз изпълзях на брега.

Макар Джейн Дейвис да твърдеше, че брат ми не се е удавил, трябваше сам да си го докажа.

Смятам, че го направих. В онази нощ Питър не бе отишъл да плува. Брат ми беше убит.

Рано сутринта в един августовски понеделник аз само се обърнах на другата страна в леглото си в Монток и доволно въздъхнах. Веднъж на сто години Мак се вдъхновяваше да приготви "истинска закуска" и трябваше само сънено да си поема дъх, за да разбера, че се е развихрил.

Смъкнах се по стълбите и го видях прегърбен над печката. Вниманието му беше съсредоточено върху четирите пламтящи пръстена на газовата печка. Ръцете му се движеха така бързо, като ръцете на Тосканини на сцената на Карнеги Хол.

Вдишах букета от миризми и наблюдавах майстора в действие. Мак наглеждаше пържещото се изобилие и не можех да рискувам да продумам в този критичен момент. Пъстрата армада от тенджери и тигани, бекон, наденички, кървавица, картофи, гъби, домати и червен фасул се извисяваше към предстоящия апогей на насладата. Аз извадих конфитюрите, започнах да изцеждам портокалите и когато той ми даде сигнал, избутах препечените филийки.

Пет минути по-късно симфонията за готварска печка завърши. Последва вълнуващо разбъркване, поклащане и пресипване, в резултат на което щедри порции от всеки тиган бяха прехвърлени в две средно големи чинии. Седнахме и започнахме мълчаливо да смесваме подправките в червено, жълто, черно и кафяво според генетично определените си предпочитания. Сякаш изминаха само няколко секунди преди последните филийки да влязат в тостера за финалната операция по опразването на чиниите, а след това двамата замислено отпивахме от ирландския чай.

– Бог да те благослови, Мак! Това беше по-хубаво от секс.

– Значи секса не го правиш както трябва – отвърна той, като поля с голяма глътка чай препечената коричка, намазана с мармалад.

– Ще трябва да продължа да се упражнявам – рекох аз и му налях още една огромна чаша, а след това отидох на предната веранда да взема вестника.

Прочетох всичко, преди да се върна и да сложа вестника до неговата добре почистена чиния. Знаех, че рано или късно ще стане, но сега това беше официално оповестено.

– Ето, полюбувай се.

Надникнах над мършавото рамо на Мак и прочетох още веднъж заглавието, изписано с едри букви: РАЗСЛЕДВА СЕ ПОДОЗРИТЕЛНАТА СМЪРТ НА МЪЖ ОТ МОНТОК. След това жадно погълнахме цялата история, така както бяхме погълнали и закуската си.

За първи път от два месеца бях в празнично настроение. Размахах юмрук. Стомасите ни бяха прекалено натъпкани, за да скачаме от радост, тъй че аз притичах до барчето и в седем часа сутринта, когато стомасите и главите ни пируваха, си пийнахме по едно уиски.

– Пия за теб, Джаксън! – рече Мак.

– Осъзнаваш ли какво постигнахме! – възбудено възкликнах аз. – Ние разтърсихме проклетата система.

– Проклетата система е хитра като дърта курва, Джак. Опасявам се, че само сме я раздразнили.

През цялата седмица в службата гледах да си държа главата наведена. В най-буквалния смисъл на думата. Предположих, че ако не я виждат да наднича от офиса ми, няма да я отсекат. Не ви го препоръчвам като дълготрайна стратегия в кариерата, но на този етап не гледах стратегически на "Нелсън, Гудуин и Микел", нито на каквото и да било друго.

Тъй като все още не бяхме получили отговор относно делото на Калтака, имах много време да размишлявам върху предстоящото разследване.

Рано сутринта в четвъртък ми се обади Полин и ме помоли да се срещнем на обяд. Каза ми, че е "важно", а Полин няма навика да преувеличава. Предложи едно по-изолирано заведение на Първо Авеню – "Роза Мексикана".

Когато пристигнах, заварих я да седи на една ъглова маса съвсем в дъното. Както обикновено, носеше тъмен костюм и косата ѝ беше вързана на конска опашка. И както обикновено, изглеждаше страхотно. Но също така изглеждаше притеснена или може би бързаше.