Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

Колкото и да е снобско това място, никак не е трудно да се вмъкнеш вътре. Няма наемни полицаи пред входа. Дори няма порта. Двама посетители с двайсетгодишен фолксваген могат да се замъкнат чак до голямата каменна сграда на клуба, да паркират колата си и да тръгнат пеша към полето за голф. И ако се държиш така, сякаш сам Господ ти е дал право да бъдеш тук, никой няма да ти каже и дума.

Не зная дали някога сте били в извънградски клуб от рода на Мейдстоун, но там те обзема едно чувство на наркотично спокойствие. Възприемаш това място, от добре оформената морава до безоблачното небе, сякаш си взел викодин и след това си го полял с едно мартини. Можех да свикна с такова нещо.

Лесно открихме Били Колинс. Той работеше съвършено със стика си. И беше единственият играч на голф наоколо.

– Хей, Джак, вярва ли ти се, че съществува такова място? – каза той, като продължаваше да стиска стика си и да сочи с лакти към идиличния пейзаж наоколо, преди да запрати още една топка по него. – Това е най-доброто игрище за голф в Лонг Айланд, но повечето от членовете на клуба са престарели или имат вили някъде другаде. Игрището стои празно през повечето време.

– Е, как върви играта? – попитах аз.

– Гадно – отвърна Колинс и направи още един идеален замах със стика.

Полин нарочно се приближи плътно до Колинс, за да престане да удря топките.

– Искаме да говорим с теб, защото Кристиан Соренсън ни каза, че те е видял да даваш някаква бележка на Питър. Станало е точно преди той да изчезне в онази нощ от къщата на семейство Нюбауър.

Харесваше ми как Полин разговаря с хората. Тя не се правеше на много сериозна, нито пък кокетничеше прекалено. Въобще не се преструваше.

– Определено имаше нещо странно в тази работа – каза Колинс, като се подпря на стика.

– Какво имаш предвид?

– Бележката беше розова и напарфюмирана, но ми я даде един тип, който се навърташе наоколо заедно с един друг тип.

– Познаваш ли ги?

– Не. Ако съдим по физическите им данни, трябва да са личните треньори на Нюбауър. Но им липсва стойка, походка. И не се опитваха да измъкнат мангизите на някой богаташ. Освен това бяха старички. Може би на около четирийсет.

– Защо не се обади в полицията? – попита Полин.

– В деня, когато откриха трупа на Питър, три пъти търсих Франк Волпи. Но той не отговори на позвъняванията ми.

Залезът смекчи цвета на небето, когато ние напуснахме Мейдстоун и поехме по Фърдър Лейн, едно от най-шикозните местенца в града. Това е една от онези улици, където къщите за 5 милиона долара се открояват със скромността си. С нея може да се мери само Уест Енд Роуд с изкуственото езеро Георгика и имения от рода на Квеле Барн и Грей Гардънс.

– Извън Детройт – каза Полин, – в Бирмингам и Обърн Хилс, има някои шикозни изолирани зони, където живеят червенокрили дроздове, но те не могат да се сравняват с това място. Когато бях малка, обичахме да ходим в Бирмингам, за да гледаме коледните илюминации.

– Никой не разбира колко прекалено и нелепо е всичко това. Тези хора си купуват къщи за десет милиона долара, а след това ги събарят.

Една импозантна къща преливаше в друга и колкото и да бяха направени с вкус, имаше нещо странно в този район. Изглеждаше ярък и нагласен, сякаш го гледаш от екрана на цветен телевизор, едно много богаташко предградие, където се виждаха ферарита вместо автомобили комби и всякакви мръсни следи от деца бяха идеално издухани.

– В странни времена живеем – рекох аз. – Всички вярват, че са на косъм да станат богати. Мисля, че се дължи на нещо, което слагат във водата.

– Всяка седмица си купувам билети от лотото и пия само минерална вода – каза Полин.

Разговорът отново се насочи към убийството на Питър и разследването.

– На практика отзовах всичките си приятели – рекох аз.

– Защо го направи, Джак?

Разказах на Полин какво се е случило с Фентън на лодката му, как Ханк е бил уволнен от работа и че някой е следил Марси и Моли.

Полин само кимна.

– Спомняш ли си какво ти казах за върхушката, момко?

– Аз съм на двайсет и осем, Полин.

– Ъхъ – кимна тя. – После бръкна в чантата на рамото си и измъкна оттам малък револвер. – Стрелял ли си по някого? По теб стреляли ли са?

– А ти? – попитах я.

– Вече ти казах. Аз съм от Детройт.

Гледах как засмените очи на Полин съсредоточено се взират в пътя и как косата ѝ се развява назад от бриза и осъзнах, че единственото уместно нещо, което мога да направя, бе да млъкна и да се усмихна. Защото като седях до Полин се чувствах щастлив. Беше толкова просто.