Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

– Петстотин хиляди долара. Горе-долу колкото за спалня с едно легло. Момичето беше на деветнайсет години.

Гледах я в очите, докато тя довърши сандвича си и изтръска трохите.

– Полин, защо ми разказваш това?

– Искам да си наясно в какво се забъркваш, Джак. Разбираш ли ме?

Именно тогава ме осени тази идея и просто не можах да се сдържа.

– Полин, помогни ми за случая с Питър – изтърсих аз. – Защо за разнообразие не поработиш на страната на добрите?

– Такъв ход май няма да се отрази добре на кариерата ми – отвърна Полин. – Ще си помисля.

После стана и си отиде. Наблюдавах я как върви по целия ѝ път до Трета улица. След това се гмурна в гъстата тълпа от пешеходци в центъра на града и изчезна.

– Това, което искам – натъртено и със заразително вълнение произнесе Роб Кун, – не е баналната английска градина, а истински лабиринт. Влизаш от единия край и се изгубваш за няколко дни, преди да намериш пътя навън.

Марси Бърт седеше със своя клиент – потенциална златна мина, в едно от слънчевите предни сепарета в "Естия", пийваше кафе с мляко и бавно и с наслада обмисляше великолепната идея. Кун, трийсетгодишна издънка на първата фирма в страната, развила бизнес с паркинги, обясни какъв е източникът на неговото вдъхновение.

– Онази вечер си взех касета с "Отмъстителите". Само Ума си я бива, останалото не струва. Но гаражът-лабиринт е истинско бижу.

– Идеята е просто фантастична – каза Марси и въпреки баснословните цифри в долари, говореше сериозно. – В идеалния случай го проектираш така, че да можеш да променяш пътя и никой да не се отегчи.

Кун засия.

– Много хитро – каза той.

Започнаха разпалено да обсъждат най-устойчивите сортове вечнозелени растения, парковите библиотеки, възможните модели. Тъкмо говореха за необходимостта от една екскурзия за обмяна на опит до Шотландия, когато Кун млъкна по средата на изречението.

Детектив Франк Волпи и други двама мъже в тъмни костюми току-що бяха влезли в популярния ресторант на Амагансет. Кун ги проследи с поглед, докато стигнаха до своето сепаре в дъното.

– Познаваш ли ги? – попита Марси.

– Високият с брадата е Ървинг Бъшкин. Мнозина го смятат за най-добрия прокурор по криминални дела в страната. Ако някога убия жена си, ще се обадя първо на него. Онзи от дясната му страна е областният прокурор на Съфък Тим Магуайър.

Кун не познаваше Волпи, но Марси го позна и си даде сметка, че срещата може да има нещо общо със смъртта на Питър.

– Боб – каза Марси, – това е най-вълнуващата поръчка, която са ми възлагали някога. Дай ми само трийсет секунди да се обадя по телефона.

Именно тогава тя ми позвъни в офиса, а аз се обадих на Киърнс от "Стар".

След по-малко от пет минути Киърнс с микрофон в ръка цъфнал пред масата на Волпи.

– Какво ви доведе в града? – попитал Ървинг Бъшкин и макар че не получил отговор, преспокойно продължил: – Кой е вашият клиент? Визитата ви има ли нещо общо с разследването на смъртта на Питър Мълън?

Дребен и закръглен, с пухкави ръце, обсипани с лунички, Киърнс на вид не е нищо особено, но е куражлия. Според Марси той им досаждал с въпросите си, докато Волпи не заплашил да го арестува за хулиганство. Дори след това той измъкнал камера и щракнал набързо една снимка на прочутия посетител и неговите приятелчета.

Но това не беше всичко. След като Киърнс си тръгнал, сервитьорката Меган, която приела поръчката на важните гости, се появила и им казала, че се е получило недоразумение.

– Опасявам се, че специалните ни спагети са свършили – обявила тя.

– Часът е едва дванайсет и десет – възразил Волпи, но сервитьорката просто свила рамене.

Гостите доста помърморили, преди да променят поръчката на чийзбургери и клубен сандвич с пуешко. Едва дали новата си поръчка и Меган се появила с още лоши новини.

– Сандвичите също са свършили – казала тя. – Всъщност буквално нищичко не е останало в заведението.

Сега вече Волпи, Ървинг Бъшкин и областният прокурор Тим Магуайър просто изхвърчали от ресторанта. Половин час по-късно Марси сключила предварителна сделка, скрепена с ръкостискане, да проектира първата – и единствена – английска градина-лабиринт в Хамптънс. Поне за период от една седмица.

Заради Калтака, а вероятно и защото не бях готов да зарежа напълно адвокатската си кариера, аз се върнах в "Нелсън, Гудуин и Микел" и прекарах целия петък, работейки върху последното обжалване на присъдата. Сутринта прегледах отново съдебните протоколи и бях вбесен от нищожните усилия, които бе полож определеният му от съда адвокат.