Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

Обядвахме заедно с Полин и тя ми каза, че все още обмисля моето предложение да работи на страната на добрите. Не знам за какво друго си говорихме, но и веднъж се оказа, че вече е три следобед, и ние се втурнахме обратно към офиса. Поотделно.

Останалата част от деня посветих на отговора си до тексаския съдия. Доколкото мога сам да преценя, беше доста убедителен. Минаваше единайсет през нощта, когато изпратих едно копие на Ексли с електронна поща. Макар да бях доволен от изминалия ден, щом се качих на мотоциклета на Питър и смъкнах козирката и синия му предпазен шлем марка "Арай", аз започнах да се връщам назад в живота си, сякаш гледах някаква потискаща стара видеолента. Ровенето в душата не беше добра идея точно в този момент. Не можех да се похваля с кой знае какви безкористни и благородни постъпки в живота си.

За сметка на това никак не ми беше трудно да се се тя за лошите. Най-позорната случка, която си спомних беше отпреди седем години. Това стана в Мидълбъри, бях на двайсет и една, а Питър трябва да е бил на тринайсет. През зимната ваканция бе дошъл да прекара един дълъг уикенд с големия си брат. Късно вечерта взехме колата на съквартиранта ми и отидохме да купим малко китайска храна. На връщане едно местно ченге ни спря заради счупения заден фар. Оказа се гадняр и реши да претърси колата.

Сега ми идва наум, че онази нощ ченгето играеше ролята на достойния гражданин, а ние бяхме малките богати негодници. Затова не спря да претърсва колата, докато не откри една мършава цигарка с марихуана. Обясних му, че колата е на моя съквартирант и че ние не сме и предполагали, че в нея има марихуана. Но той не обърна внимание на думите ми и ни поведе с Питър към участъка, за да ни глоби за притежание на наркотици.

Когато пристигнахме там, Питър заяви, че тревата е негова. Не направих нищо, за да го опровергая. После Питър ми каза, че било близко до акъла. Канех се да кандидатствам в юридическия институт; той дори не мислеше за колеж. Аз бях пълнолетен; той не беше, тъй че нищо не можеха да му направят.

Но, разбира се, именно поради тази причина онова, което не направих, изглеждаше толкова ужасно. Какъв пример за подражание бях аз за малкото си братче?

Ясно си спомням момента, когато ченгето се обърна към мен и ме попита дали е вярно, че тревата е на Питър, а аз само свих рамене.

Лоша идея беше да си припомням отново тази случка, докато карах мотора на Питър. Сякаш ме разтърси електрически ток. Едва се овладях в натоварения трафик на магистралата за Лонг Айланд. Една седмица след като ни бяха арестували във Върмонт, делото отпадна заради неправомерен обиск. Никога не признах пред Питър колко съм сбъркал. Каквото и да беше направил брат ми, за да го убият, знаех, че съм му помогнал да се плъзне по наклонената плоскост.

В събота сутринта, малко преди десет, се събудих от приятните звуци на женски смях. С присъщия си чар на ласкател Маклин раздаваше недодялани комплименти. Съдейки по това, че прекрасният смях често прекъсва думите му, комплиментите надали бяха чак толкова недодялани. Докато слизах надолу по стълбите, се питах коя ли е тази дама – достатъчно млада и красива, за да вдъхнови Маклин, – която бе решила да ни посети в събота сутринта.

Когато влязох в кухнята, видях Полин Грабовски да седи до масата и да ми се усмихва. Чувстваше се така уютно, сякаш цял живот бе наминавала вкъщи, за да си побъбри с Маклин.

– Имаме една посетителка – обяви Мак, – която признава, че е твоя приятелка. И е толкова красива, че дори не мога да я упрекна за това.

– Не предполагах, че харесваш жени с татуировки.

– И аз – слисано каза Мак. – Цели осемдесет години съм живял в лъжа.

Полин се закиска, личеше си, че е очарована от Мак.

– Моля те, не го насърчавай – рекох аз. – По-лошо е, отколкото да храниш животните в зоологическата градина.

– Добро утро, Джак – каза тя. – Не изглеждаш особено добре.

– Благодаря. Прекарах тежка нощ. Но макар да не ми личи, аз съм поне толкова щастлив да те видя, колкото и Мак.

– Е, изпий едно кафе. Направо е неземно. Предстои ни работа.

Налях си огромна чаша кафе и излязох да го изпия на задната веранда, а Полин седна до мен на най-горното стъпало на дървеното стълбище. След дългата тягостна нощ аз се наслаждавах на нейното почти ангелско присъствие. Изглеждаше така непринудено красива с трикотажната си фланелка, бермудите и червените маратонки, че единствената ми грижа бе да не я зяпам прекалено.