Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

– Да пием за съвместната ни работа за каузата на добрите. Надявам се, че това няма да се окаже една огромна грешка от моя страна. – Полин измъкна два листа, на всеки от които имаше по един дълъг списък. – Ето имената на всички, които са присъствали на партито в Крайбрежната къща в Деня на загиналите – посочи тя по-дългия списък. – А това са хората, които са работили в къщата.

Някъде към края на първата третина от листа беше изписано "Питър Мълън – камериер", следваше нашият телефонен номер.

– Как се сдоби с тези списъци? – попитах я аз. – Аз се опитвах, опитвах, но така и не успях. В момента цари истинска параноя.

– Имам един приятел, много талантлив и безскрупулен хакер. Трябваха му само адресът на организаторката на партито и наименованието на нейния уеб-сайт.

Настъпи неловко мълчание. Аз зяпнах Полин, макар че полагах големи усилия да не го правя.

– Защо ме гледаш така?

– Предполагам, че съм малко изненадан от решението ти да направиш това – отвърнах аз.

– И аз. Затова хайде да не гледаме зъбите на харизания детектив.

– Да започнем с прислугата – предложи Полин. – Поне с онези, с които все още не си говорил.

Първият плодоносен телефонен разговор беше с бившия колега на Питър по паркинг Кристиан Соренсън, чиято отегчена приятелка вдигна слушалката чак на деветото позвъняване.

– Кристиан каза, че ще бъде в бар "Клам" – кисело ни отговори тя, – което означава, че сигурно е някъде другаде.

Бар "Клам" е претенциозно заведение, което се помещава в непретенциозна барачка точно на шосе № 27, по средата на пътя между Монток и Амагансет. Обслужването е мижаво, а декорацията – несъществуваща, но има нещо във вибрациите му и в старите класически записи на реге, които пускат, и то го е превърнало в нещо като институция. През август ще ти се наложи да чакаш цял час, за да похарчиш четирийсет долара за обяд.

Двамата с Полин имахме късмет да си намерим места на бара. Поръчахме си две купи задушена риба и миди с лук и подправки. Все едно че имахме среща.

Забелязах Соренсън, наведен над мивката. Накрая той все пак излезе от кухнята, с мръсната си престилка и латексовите ръкавици.

– Сигурно не искаш да ми стиснеш ръката – каза той.

Запознах го с Полин и тя му обясни, че се опитваме да разберем още нещо за случилото се с Питър онази нощ. Кристиан с удоволствие ни помогна.

– Работих там през цялата нощ. Малко се изненадах, че полицаите въобще не ме потърсиха.

– Това е една от причините да сме тук – обясних аз.– Третират случилото се като злополука. Самоубийство.

– Няма начин – каза Кристиан. – Ченгетата се страхуват, че някоя важна клечка може да е замесена в онова, което се случи със Заека.

– Е, ако полицаите бяха дошли при теб, какво щеше да им кажеш? – попита Полин.

Соренсън скръсти мускулестите си ръце и ни разказа своята история. Започна да става интересно.

– Първо, Питър закъсня, както обикновено, тъй че ние бяхме малко сърдити. Но после си скъса задника от работа, както обикновено, и на нас ни мина. Второ, точно преди да изчезне, видях как Били Колинс, който беше сервитьор оная вечер, му пъхна някаква бележка в ръката.

–Как разбра, че е бележка? – попита Полин.

– Ами видях, че я разтвори и я прочете.

– Питал ли си Били Колинс за това? – обади се Полин.

– Смятах да го питам, но не съм го засичал напоследък.

– Знаеш ли къде бихме могли да го намерим?

– Последно чух, че бил нещо като помощник на игрите по за голф в Мейдстоун. Разправят, че се занимава с миниголф, но ми се струва, че просто го оставят да играе.

– Прилича ми на добра сделка – рекох аз.

– Не е и наполовина толкова добра, колкото тази – отвърна той и вдигна пред очите ми десет гумени пръста.

– Много ти благодарим – каза Полин. – Между другото твоята приятелка ти изпраща сърдечни поздрави.

– Наистина ли?

– Впечатлен съм – казах аз на Полин, докато отивахме към колата ѝ отвън.

– Това ми е работата, Джак. Понякога дори професионалистите имат късмет. В онази нощ осем души са маркирали колите на гостите. Ние по една случайност открихме онзи от тях, който е видял нещо. И така, къде е намира Мейдстоун? Подходящо ли съм облечена за тази дупка?

Целия си живот съм прекарал там, но до онзи следобед не бях пристъпвал свещените граници на Мейдстунския извънградски клуб. Пък и не бях само аз.

Мейдстоун бе класическо британско игрище за голф, пренесено на атлантическия бряг, и не може да се каже, че е замислен като част от програма за подпомагане на социално слаби.