Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

– Добре ли си?

Не бях я виждал почти цяла седмица и ми липсваше. Полин, която можеше да се справи с всяка ситуация, ми се струваше изнервена. Може би се канеше да ми каже, че е направила голяма грешка, като се е съгласила да работи по случая на Питър, и най-накрая е възвърнала здравия си разум. Може би я бяха заплашили.

– Колкото повече се ровя в досието на Нюбауър – шепнешком каза Полин, – толкова повече гадости откривам.

– По-големи гадости от хвърлянето на млади момичета в морето?

– Пропилях повече време, отколкото мога да си позволя, за да проуча миналото му. Стигнах до времето, когато все още е живял в Бриджтоп. Това не е просто Гринуич и парцели по два хектара. Говоря ти за гангстери и проекти за строеж. През 1963-а и отново през 1965-а – продължи Полин, – когато Нюбауър бил на двайсет и няколко години, той и един тип на име Бъни Левин били арестувани за изнудване.

– Значи има криминално досие? Това е страхотно.

– Не е страхотно. И в двата случая всички обвинения отпаднали, тъй като ключовите свидетели на обвинението изведнъж променили показанията си. Един от свидетелите просто изчезнал.

– Значи не можем да използваме тези неща за разследването?

– Не това имам предвид, Джак.

– Ако искаш да се откажеш, Полин, моля те, просто ми кажи. Ти вече ми помогна страшно много. Разбирам какво искаш да ми кажеш за Нюбауър.

Лицето ѝ се разкриви и аз си помислих, че всеки миг ще се разплаче. Но тя само поклати глава.

– Аз говоря за теб, Джак. Послушай ме. Тези хора просто ликвидират проблемите.

Исках да се наведа напред и да я целуна, но тя вече изглеждаше достатъчно изплашена. Идеята не ми се видя добра. Най-накрая се пресегнах под масата и докоснах ръката ѝ.

– Това за какво беше?

– Задето не ти пука.

– Искаш да кажеш, задето ме е грижа.

– Да, задето те е грижа.

Полин не беше се чувствала така през целия си живот. Нищо подобно. Когато двамата с Джак излязоха от "Роза Мексикана", тя се усещаше уязвима и беззащитна.

– Всъщност струва ми се, че не бива да се връщаме заедно на работа – обяви тя.

Джак едва-едва се усмихна в отговор, а Полин използва объркването му и изчезна надолу по улицата. Без да се обръща назад, тя зави на запад по Трето Авеню, измина десет преки по посока центъра на града, след това отново сви на запад и стигна до Централна гара, където влак номер 6 я чакаше с отворени врати.

Веднага щом вратите се затвориха, душевното ѝ равновесие се възстанови. Винаги ѝ беше приятно да пътува към центъра на града. А това, че се бе озовала във влака по средата на деня, я караше да се чувства като ученичка, избягала от училище.

Слезе от влака на Канал Стрийт и продължи пеш към центъра, докато не стигна до тежките порти на бившата фабрика за колани на Франклин Стрийт.

Последваха две позвънявания по телефона и тя се качи в служебния асансьор, чиито врати се отвориха направо на голия таван, обсипан с пъстра колекция артефакти, илюстриращи ексцентричната биография на собственичката си. Полин премина покрай прашна маса за масажи, виолончело и циркови кокили и се насочи към квадрата от светлина върху отсрещната стена.

Едва когато стигна дъното на помещението, забеляза къдрокосата глава на сестра си Мона, наведена до лампата на работната си маса. Запояваше игла към кръгла златна обеца, украсена с нещо като релефни йероглифи.

Преди две години Мона беше захвърлила танцовите си пантофки, за да ги замени със сигурната кариера на дизайнерка на авангардни бижута. През последните няколко месеца нейните обеци, колиета и пръстени, направени на основата на истински отливки от капак за шахта, превзеха скъпите бутици на Манхатън и Лос Анджелис.

Мона не забеляза посетителката, докато Полин не седна на пейката и не се потърка в нея подобно на любвеобилно настроена сиамска котка.

– И тъй, как му е името? – попита Мона, без да откъсва поглед от двайсет и четири каратовата златна обеца.

– Джак – каза Полин. – Казва се Джак. Той е страхотен.

– Можеше да бъде и по-лошо – отвърна Мона. – Например Джон или Чък.

– Вероятно. Говорила съм ти за него – онзи тип от службата, дето живее с дядо си, а брат му сигурно е бил убит. Познавам го от три месеца и вече ме кара да правя такива неща, че мога да загубя всичко, което имам. Но онова, което направо ме побърква, е, че се притеснявам повече за него, отколкото за себе си. Мона, той наистина има и кураж, и съвест.

– Ти май си падаш по пениса му. Така ли е?