Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

Фентън вдигна тост за моето внезапно оттегляне от състезателната писта.

– Ти постъпи добре, синко. Върна се на нашето ниво, а може би и малко по-надолу.

– Липсваше ни – каза Ханк. – Добре дошъл обратно в реалния свят.

Беше петък вечер в мотел "Мемъри". Всички членове на Милосърдната асоциация на гражданите бяха налице и понеже датата за разпита беше определена, усещаше се жизнерадостно и предизвикателно настроение.

Това, че бях безработен, едва ли щеше да породи съчувствие у хората от тази група. Въпреки най-големия икономически бум в историята и факта, че безбожно много пари се пилееха в задния двор, при нас капеше едва-едва.

След като сравнихме положението си, стана ясно, че всички сме в един и същи черен списък. И не бяхме параноици: истината беше, че някой се готви да ни види сметката.

– Чуках на всички врати из града и нищо – каза Ханк. – Дори в заведения като "При Джилберто", където търсят работна ръка, не щат и да знаят за мен.

– Някой реже мрежите ми – обади се Фентън. – Знаете ли колко е трудно да закърпиш една рибарска мрежа? Да не говорим за това, че се страхувам да изляза сам в морето.

– Моето положение е още по-лошо – рече Марси. – Преди няколко седмици един клиент, собственик на парцели за строеж на паркинги, ми възложи да проектирам първия парк-лабиринт в Хамптънс. А снощи ми се обади и каза, че прехвърля проекта на Либи Фелдхофър. Казали му, че ако го възложи на мен, комисията по планиране и райониране никога нямало да го одобри.

– Либи Фелдхофър! – възкликна вбесената Моли. – Нейната работа е толкова прозаична.

– Знаех, че ще ме разбереш, скъпа.

– Не исках да ви казвам, но тази сутрин някой отмени уговорката си за единайсет и трийсет при мен в последната минута – обади се Сами и всички задюдюкаха.

При създалите се обстоятелства аз бях почти доволен, че съм изгубил лустрото си на златното момче. Изпих горчивата чаша до дъно и се канех отново да я напълня, когато Лоуган, барманът в петък вечерта, ме повика и ми връчи голям кафяв плик.

– За мен ли е? – попитах аз. – От кого?

– Един тип го остави. Каза, че е за всички вас.

– Познаваш ли го?

– Виждал съм го наоколо, Джак. Веднъж се опита да си поръча мартини.

Върнах се на нашата маса.

– Имаме поща.

Подадох плика на Моли и тъкмо пълнех отново чашите, когато тя го хвърли на масата.

– Вече не съм сигурна дали ще участвам в тази работа, Джак. Всъщност няма. Това е толкова зловещо. Я погледни!

В плика имаше шест снимки, по една на всеки от нас. Фентън седи на кърмата на риболовната си лодка по залезслънде. Сами пие кафе в "Соул Кичън". Аз слизам от мотора си на нашата алея. Ханк беше сниман как тича през нашата морава с дефибрилатор в ръце. Марси беше фотографирана с нейния клиент с лабиринта, преди той да я зареже.

Всеки от нас беше сниман сам и откъм гърба. Просто за да ни напомнят колко сме уязвими. Снимката на Моли премахваше всякакви илюзии. Беше снимана съвсем отблизо как спи в леглото си. Фотографът трябва да е бил само на една крачка от нея.

Под всяка снимка имаше цифри: 6-5, 4-3, 10-1, 3-1. Липсваше бележка.

Към полунощ една развеселена тайфа от външни хора се изсипа в "Мемъри". Пространството пред бара изведнъж се изпълни с напрегнати усмивки, фалшив смях и пискливи повиквания по клетъчни телефони.

– Каква дупка... Страшно ми харесва! – викаше един особено ентусиазиран новодошъл.

– Майната ти! – подметна един от постоянните клиенти на бара.

– Виж онзи – каза Марси, сочейки един загорял тип, който пиеше "Морски бриз" сред цялата тази суматоха. – Това е Хорст Райндорф.

Райндорф, бивш професионален културист, бе звездата на половин дузина нашумели филми. Последният му филм "Междугалактически пратеник" – дебют на Нюбауър във филмовата индустрия, щеше да бъде прожектиран следващия петък в 25 000 киносалона.

– А онзи е Денис Суху, който във филма играе ролята на негов пръв приятел – добави Марси, докато актьорите позираха за снимка.

– Предполагам, че някой тук наоколо гледа канал Е! – каза Сами.

– Ти като че ли не го гледаш! – троснато отвърна Марси.

– Аз не го гледам. Аз го съпреживявам.

– Някой от Крайбрежната къща сигурно им е препоръчал да посетят това барче – рекох аз. – Казал им е, че е най-подходящото място да вдигнат малко дандания.

Хорст Райндорф беше свалил трикотажната си фланелка без ръкави и я размахваше над главата си. Денис Суху сграбчи в прегръдките си едно хубавичко момиче, което по една случайност се оказа братовчедка на Гидли. Слава богу, че тя го отблъсна. Една жена от свитата се качи на бара и започна да танцува.