Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

Сами го погледна объркано и онзи каза:

– Не бъди толкова тъжен. Ние искаме само негативите. Няма защо да се преструваш повече. Играта свърши. Аз печеля. Ти губиш.

Седналият на бръснарския стол изрече тези думи с ужасяваща категоричност. Това бе по-лошо, отколкото си мислеше Сами. Не искаха да го изплашат. Тази работа изобщо не беше свързана със съдебното разследване.

– Давай! – каза Дясната ръка. – Все още имам нужда от подстригване. И ще приема съвета ти за дължината.

Скоро косата на мъжа започна да пада като лек снежец върху найлоновата мушама, постлана под стола. Въпреки всичко Сами се увлече от успокоителния ритъм на работата: хващаш кичур, клъцваш, пускаш; хващаш кичур, клъцваш, пускаш. Забрави, че този тип държи пистолет в ръката си.

Едно просто изречение се завъртя в главата му: Направи нещо или ще умреш. Направи нещо или ще умреш.

Сами се съсредоточи върху работата си, сякаш от това зависеше животът му, и когато накрая Дясната ръка се наведе напред, за да може Сами да свали найлоновата пелерина, нямаше как да не е впечатлен.

– Сега разбирам защо всички тези богати дами бият целия път дотук.

Направи нещо или ще умреш.

– Остана още мъничко – каза Сами и леко го потупа по рамото.

Мъжът захихика и седна обратно на стола. Погледна в огледалото и видя как дясната ръка на Сами се мярна пред гърдите му.

По дяволите! – не можеше да повярва. Не и този дребен педал.

Не тук... не по този начин. О, божичко, не!

Рязването на бръснача беше толкова бързо и чисто, че Дясната ръка не знаеше със сигурност дали гърлото му е прерязано, докато не видя втората розова уста, която зейна под брадичката му. След това фризьорът се пресегна изотзад и прикова ръцете му с такава сила и ярост, че Дясната ръка преживя последната изненада в живота си, преди да види как животът избликна от гърлото му. "Кой ще свърши работата на Дясната ръка?" – бе последната му мисъл.

Когато Сами отпусна хватката си, едрият мъж се изхлузи от стола върху найлоновата мушама на пода. Сами си пое дълбоко дъх и се опита да измисли как да оправи цялата тази бъркотия. Бързо. Господи, той беше убил този тип. Вече нищо не можеше да се направи.

Щом веднъж взе решението, отиде на втория етаж и си събра багажа. После влезе в гаража и от резервоара на колата си източи два литра "Ексон", от обикновения. Обля къщичката от единия край до другия. После хвърли вътре пламтяща запалка "Зипо".

Когато пристигна първата пожарна кола, именно това беше останало от прословутата "Кухня за душата: при Сами". Една запалка "Зипо".

Пишех някои бележки, които щях да дам на Надя Алпър, когато Мак ми извика гръмогласно от долния етаж:

– Джак, излез. Гаджето ти е тук. Хубава, както винаги.

Полин едва бе успяла да слезе от колата, когато Мак вече я убеждаваше да остане за вечеря. Около десет минути по-късно той обяви, че ни напуска – нас, "влюбените птички", и отиде да изследва по-подробно даровете на природата в по-приличните монтокски магазинчета за зеленчуци и риба.

– Оставаш за вечеря – каза той на Полин и тя дори не си направи труд да спори.

Два часа и половина по-късно, когато слънцето вече грееше по-меко, Мак се завърна триумфално. В едната си ръка държеше първата царевица за това лято, а в другата – три дебели бифтека от риба меч.

– Сал се закле в душата на майка си, че тази сутрин ги е отрязал от една сто и петдесет килограмова риба – похвали се той.

След като разтовари съкровищата си, Мак отвори три бутилки бира и се присъедини към нас на верандата, а ние го запознахме с последните разкрития на Полин за Бари Нюбауър.

Мак изслуша цялата мръсна история, след което направи преценка на уменията ни в готварското изкуство и разпредели задачите. Аз се отправих към гаража, за да изровя стария мангал. А те двамата с Полин изчезнаха в кухнята.

Присъствието на Полин ни правеше щастливи. За първи път от години това място ми заприлича на дом, а не на приют за изоставени юноши.

Мак направо беше изпаднал в еуфория. Сякаш някой тайно му беше дал една доза екстази. От време на време се появяваше от кухнята просто за да постои до мен и да изрази възхищението си, докато аз разбърквах въглищата.

– Знам, че си умираш да ми кажеш колко много обичаш Полин. Защо не си излееш душата? – Трябва да я видиш как приготвя соса за салатата, Джаксън. Мадам Кюри по бермуди. Категорично настоявам да се ожениш за тази жена. Тази вечер, ако е възможно.