Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

За моя изненада колата зави по нашата алея и се закова на място. От нея изскочиха Франк Волпи и някакъв непознат сержант. Какво ставаше, по дяволите?

– Имаш ли нещо против да ти задам няколко въпроса? – попита Волпи, като стигна до верандата.

– Има ли значение какво мисля аз, Франк?

– Всъщност не. Къде беше през тази нощ?

– Тук. Защо?

– Някой току-що е изпепелил до основи къщата на Сами Джиамалва – каза Франк. – Професионална работа. Сигурни сме, че той е бил вътре.

Все едно че някой ме прасна по главата с кухненския тиган. Спомних си за снимките, които някой ни беше подхвърлил в "Мемъри". На Сами бе направена в неговата "Кухня за душата": Сами с цигара и чашка кафе в ръката. Снимката показваше един жизнен двайсет и три годишен мъж, който се готви да се захване с любимата си работа. Портрет на стилиста на младини.

Изведнъж си спомних дребните двойки цифри, изписани с молив под всяка снимка.

Мигновено осъзнах, че това може да бъде важна улика и че цифрите на Сами (6-5) бяха най-малките.

Волпи все така стоеше, вторачил поглед в лицето ми.

– Някой може ли да потвърди, че си бил тук през последните два часа?

– Какво ти става, Франк? Наистина ли мислиш, че съм изгорил до основи къщата на Сами? Семейството ми вече го няма и сега се заемам с приятелите си, така ли?

Бях направо бесен, но това не беше нищо в сравнение с паниката, която ме обзе, като осъзнах на каква опасност бях изложил приятелите си.

– Имаш ли нещо против ние с офицер Джордан да огледаме наоколо?

– Всъщност имам нещо против – отвърнах аз, но Джордан вече се беше отправил към гаража.

– Ей, няма да влизаш там – извиках аз.

Последвах го и застанах до него. Той вдигна вратата на гаража и с лъча на фенерчето си обходи задръстеното пространство. Лъчът бавно премина по тъмносиния лъскав мотоциклет на Питър.

– Страхотна тротинетка – каза той и се ухили. – Струва близо двайсет бона, нали?

– Онова, което вършите в момента, е незаконно – рекох аз. – Хайде навън, а? Измитайте се от гаража.

Той се наведе и отвори кутията с изрядно подредените инструменти на БМВ-то. Какво търсеха тези хора, дявол ги взел?

Пристъпих напред и го сграбчих за рамото.

– Много ще съм ви благодарен, ако си тръгнете веднага. Махнете се от мотоциклета.

Джордан се изправи и ме блъсна в гърдите. Политнах назад към Франк Волпи, който ни беше последвал в гаража. Волпи мигновено ми изви ръцете отзад и даде възможност на Джордан да ме удари в това положение.

Ако първият удар не успя да счупи отново почти заздравялото ми ребро, вторият определено го стори.

– Арестуван си за възпрепятстване на полицейско разследване и за нападение над полицай – каза Волпи.

Хилеше се, докато ми слагаше белезниците и ме влачеше към колата. Не си направи труда да ми прочете правата и аз разбрах посланието: нямах никакви права.

– Ставай, ставай.

Тракането на ламаринена чаша по стоманените пръчки ме стресна и ме събуди от съня, в който се опитвах да спася Питър и Сами. Скочих и като обезумял огледах килията. Тогава видях кривата усмивка на Мак, хартиената торбичка с мазни петна под мишницата му и старото войнишко канче в ръката му, което сигурно беше търсил цялата сутрин.

– Ставай, мързеливецо. Току-що ти платих гаранцията.

– Радвам се да те видя, Маклин. И благодаря за този малък подарък в стил "затворнически бунт".

Набързо намъкнах дрехите си и Пол Инфанти, ченгето от нощната смяна, се появи пред килията. Отдели един ключ, който бе прикачен към колана му с дълга тънка верижка, и голямото резе изщрака оглушително. Той дръпна тежката врата към себе си и аз отново се озовах в нормалния свят.

– Джак Мълън Урагана – каза Маклин и ме потупа по рамото. – Дори шестте часа, прекарани в ийстхамптънския "Хилтън", не можаха да пречупят този човек.

– Млъквай, Маклин.

На горния етаж Инфанти ми връчи един плик с часовника и портфейла ми. После подписах призовка да се явя в съда, за да отговарям за възпрепятстване на полицейско разследване. Обвинението в нападение на полицай беше свалено.

– Следобед трябва да отидем да видим майката на Сами – мрачно каза Мак. – Ние единствени знаем какво чувства.

– Сигурно ще кажат, че и това е било злополука – рекох аз. – Може би самоубийство.

Описах му посещението на Волпи и Джордан, колко безочливи и нагли бяха.

– Възможно ли е да им се размине? – попитах го аз.

– Сигурно. Току-що им се размина, струва ми се.