Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

– Но аз все още не съм я докосвал.

– Ъхъ, е, какво точно искаш да кажеш?

– Маклин, може ли да ти задам един личен въпрос, на четири очи? Като Мълън на Мълън.

– Ама разбира се. Моля.

– Смяташ ли, че тези въглища са готови?

– Аз ти говоря за копнежите на човешкото сърце, а ти ме питаш за въглищата. Опечи проклетата риба, Джак. Покажи, че можеш да свършиш нещо както трябва.

– Харесвам я, ясно ли е? – най-накрая изрекох раздразнено.

– Това не е достатъчно, Джак. Момичето заслужава нещо повече от "харесвам я".

– Мак, аз знам какво заслужава тя.

Трийсет минути по-късно ние седнахме на задната веранда. Това беше съвършената лятна вечеря.

Всичко беше както трябва – рибата меч, царевицата, виното. Дори сосът за салатата, направен от Полин, беше на необходимата висота.

След вечерята всички изпаднахме в леко безгрижно настроение. Погледнах лицето на Мак, приличащо на сбръчкана географска карта. Сякаш беше осветено отвътре като фенер. Полин изглеждаше по-спокойна и по-прекрасна от всякога.

Мак се опита да накара Полин да ни разкаже за детството си в Мичиган. Тя ни каза, че нейният старец бил пенсионирано ченге от Детройт, а майка ѝ преподавала английски в една гимназия. Повечето ѝ лели и чичовци работели в автомобилната индустрия.

– Как са се запознали родителите ти? – попита Мак, който упорито продължаваше да насочва разговора.

– Баща ми беше вторият съпруг на майка ми – каза Полин. – Първият ѝ съпруг бил един огромен, лош и обаятелен тип на име Алвин Крейг от старата махала. Крейг бил голям скандалджия и все имал неприятности със закона. Понякога, когато бил пиян, той пребивал мама. Последния път, когато се опитал да го направи, тя била бременна в петия месец. С мен. Извикала ченгетата. Полицаят, който пристигнал у дома, също бил едър мъжага. Той хвърлил един поглед на майка ми и помолил Алвин да отидат да си поговорят отвън. Родителите ми живеели в малка къщичка и в продължение на около час двамата мъже седели на стъпалото пред вратата. Не се карали. Не викали. Никой от тях дори не повишил глас. Когато станали, баща ми се качил на горния етаж, събрал си багажа в два куфара и си отишъл завинаги. Ченгето останало да изпие едно кафе и след няколко месеца майка ми се сдобила с нов съпруг. Може би никога нямаше да науча истината, ако един ден, когато бях петнайсетгодишна, не се бях държала като истинско зверче и не нарекох баща си "задник". Мама беше вбесена. Реши, че е дошло време да ми разкаже как са се запознали и обикнали. Те са много мила двойка, наистина.

Историята беше върховна, тъй че Мак дори не се опита да надмине Полин. Но ни разказа истории от своето детство, включително и за времето, когато той и най-добрият му приятел Томи Макгой се метнали на един камион и прекарали три дни, като скитали из улиците на Дъблин, спели под камиони и се хранели с крадено мляко и кифлички, запленени от всичко видяно по пътя. Полин го беше вдъхновила да изрови истории, които дори аз не знаех.

Такава беше онази безметежна вълшебна нощ, когато приятелството изглеждаше солидно и надеждно като семейството, а семейството – леко и безгрижно като приятелството. Беше прекалено хубаво, за да трае дълго. Точно преди полунощ чухме как се затръшна вратата на една кола, спряла на алеята пред къщи.

Когато се обърнах, Дана вече се носеше към нас подобно на висок русокос призрак.

– О, за вълка говорим, а той в кошарата! – каза Мак.

В продължение на трийсет мъчителни секунди всички си разменяхме бързи и яростни погледи като в популярна японска драма.

– Не се правете на толкова развълнувани, че ме виждате – накрая каза Дана. Тя се обърна към тъмнокосата непозната. – Аз съм Дана. Приятелката на Джак. Поне така мисля.

– Полин.

След като свих рамене и погледнах извинително Полин, аз се обърнах към моята самообявила се приятелка.

– Полин е моя много добра приятелка от "Нелсън, Гудуин и Микел" – обясних аз и веднага съжалих за това.

– Където вече не си на работа, доколкото разбрах.

– Предложиха ми да скоча със златен парашут.

– И така, какво правиш тук? – Дана попита Полин. – Адвокатка ли си?

– Аз съм детектив – отговори ѝ Полин с равен и безизразен глас.

– И какво разследваш?

– Ти самата се държиш като следовател – каза Полин. И без това всичката топлина и задушевност на вечерта се бяха стопили безследно.

– Извинявай, опитвах се да водя разговор.

Що се отнасяше до Мак, той все още не беше продумал. За да е съвършено ясно на чия страна е, той дори не погледна Дана. Не погледна и мен, но не ми беше необходимо да видя лицето му, за да разбера колко е разстроен и че смята всичко за моя грешка.