Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

– И според доклада, който държа в ръката си, вие сте стигнали до заключението, че господин Мълън не се е удавил, а е бил пребит до смърт. Цитирам: "Смъртта на Питър Мълън е настъпила в резултат на многобройни удари по шията и главата, нанесени с юмруци, с крака или някакъв тъп предмет. Рентгеновите снимки показват два напълно отделени прешлена на гръбначния стълб, а нивото на сатурация на белодробната тъкан показва, че жертвата е престанала да диша, преди да стигне до водата".

– Такива бяха моите заключения – каза Дейвис, която изглеждаше нервна, и дълбоко си пое дъх. – Но след допълнителен размисъл и анализ, както и с помощта на богатия опит на доктор Джейкъбсън, аз стигнах до заключението, че тези първоначални заключения са били неправилни и че данните наистина сочат, че става въпрос за удавяне. Съзнавам, че преценката ми е била повлияна от факта, че съм близка на семейството на починалия.

Докато Джейн Дейвис излагаше последните си съсипващи показания, гласът ѝ изтъня и като че ли всеки момент щеше да секне. Тя остави Алпър на произвола на съдбата. Надя Алпър изгуби дар слово. И аз не можех да повярвам на онова, което току-що бях чул. Нито пък тълпата в гимнастическия салон. Хората се оглеждаха на всички страни.

– Колко ти платиха, скъпа? – попита една жена, чийто син беше съученик на Питър.

– Надявам се да са ѝ платили повече, отколкото на доктор Джейкъбсън – извика Боб Шо, собственикът на деликатесния магазин на главната улица. – На него не му се е налагало да продаде приятелите си.

– Оставете я на мира – най-накрая се обади Маклин от мястото си. – Те са я притиснали. Заплашили са я. Слепи ли сте, дяволите да ви вземат?

Лилиън заудря с чукчето си и гръмогласно призова за тишина, а когато и това не помогна, обяви едночасова почивка.

В суматохата Джейн Дейвис бе успяла да напусне свидетелската скамейка. Изтичах подире ѝ, но само видях как колата ѝ излетя от задния паркинг.

Двамата с Маклин, олюлявайки се, излязохме от гимнастическия салон. Отидохме на страничния паркинг и намерихме убежище на една малка пейка. Имах чувството, че отново са ме пребили, но този път беше по-лошо от преди.

– Предполагам, че през последните два часа научи повече, отколкото за две години в твоя юридически институт – каза Мак. – Освен ако там не предлагат курс по подправяне на свидетелски показания, даване на подкупи и сплашване. Би трябвало да въведат такъв курс.

Мак погледна прекрасната августовска сутрин и след това се изплю между безформените си туристически обувки. Гледката наоколо бе почти идилична. Едно хубаво, добре поддържано малко училище, зелени игрища. На такива места обичат да изпращат телевизионните екипи сутринта преди изборите. За да уловят механизма на демокрацията в действие. Да снимат как местните хора се идват в гимназията на малкото градче с техните тежки работни ботуши и пристъпват зад завесата, за да дадат своя вот.

Когато в една такава сутрин влезеш в същия този гимнастически салон, ти разбираш, че става нещо, което съвсем не е красиво, не е идилично и със сигурност не е демократично. Това е голямата лъжа, матрицата, шумното баламосване.

Марси ни откри на пейката и дойде да изпуши една цигара с нас.

– Тези нюйоркчани не вземат пленници, нали? – каза тя и протегна към мен пакета с цигари. Поклатих глава отрицателно. – Сигурен ли си? Днес е подходящ ден да придобиеш един вреден навик.

Когато бях ученик, същият този паркинг беше почти празен, ако не смятаме скромната редица от коли, собственост на учителите. Като вдигнах поглед сега, видях един мерцедес лимузина, който плавно зави по асфалтовата настилка. Продълговат и сребрист, със затъмнени прозорци, той най-накрая спря на около двайсет метра от нас.

От предната врата изскочиха набити мъже в тъмни костюми. Побързаха да отворят страничните врати.

Мярнаха се дълги бели крака и руси коси и Дана излезе от колата. Пооправи тъмната си рокля и трябва да призная, че изглеждаше по-добре от всякога. От другата страна излезе баща ѝ. Той също така изглеждаше страхотно. Всемогъщ и всезнаещ. Хвана я под ръка и заобиколени от бодигардовете, двамата тръгнаха към гимнастическия салон.

– Ама това е старото ти гадже – рече Мак. – Трябва да съм я преценил погрешно. Явно е дошла, за да покаже, че подкрепя теб и брат ти.

Марси изгаси цигарата си и ние последвахме двамата Нюбауър и техните бодигардове в гимнастическия салон. Съдията Лилиън се опитваше да въведе ред. Той удари няколко пъти с чукчето си и гражданите на Монток прекъснаха ожесточените дискусии и неохотно се отправиха обратно към металните столове.