Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

Почти без да забелязвам хората наоколо, аз пиех и се пържех на бавен огън в очакване да настъпи желаното вцепенение и да парализира яростта ми. Предполагам, че това се случи някъде около втората чаша в чест на Дана, четвъртата за четирийсет минути.

Макар в случая да не съм най-надеждният свидетел, спомням си, че се появиха Фентън и Ханк и един след друг ме прегърнаха, но като усетиха, че не си падам по серийните прегръдки, побързаха да ме оставят на моето самолечение. Те просто се опитваха да постъпят правилно.

При поръчката на питиетата бях включил и тост за Джейн Дейвис, но когато ѝ дойде редът, вече бях повече притеснен, отколкото ядосан. На връщане от тоалетната спрях пред телефонния автомат и оставих едно малко нечленоразделно съобщение на телефонния ѝ секретар.

– Ти не си виновна, Джейн – изкрещях, надвиквайки шумотевицата. – Вината е моя. Изобщо не биваше да те забърквам в тая гнусотия.

Именно тогава видях не кого да е, а Франк Волпи. Стоеше по-назад и чакаше да освободя телефона.

– Моите поздравления, копеле – каза той.

После се ухили и си тръгна, преди да успея да изтърся нещо.

Върнах се на бара и вдигнах тост за Франк. Беше присъствал от самото начало и изпълнението му бе съвършено.

– За Волпи! – казах аз и пих.

Номер шест беше за самия Бари Нюбауър. Реката от уиски бе отпушила поетичните ми наклонности и аз съчиних един куплет за случая. Бари Нюбауър е кучи син, амин!

Това трябваше да бъде последната ми чашка, но благодарение на Майк ми оставаше още един лъскав сребърен куршум. Опасявах се, че ще трябва да пия за нещо така неуловимо и аморфно като Системата. Тогава си спомних за главния прокурор Робърт Красуелър-младши. Дори аз трябваше да отдам дължимото на Монтроуз заради начина, по който изтъкна финалната реплика чрез фалшивото си възражение. Каква елегантност. Дърпаше струните на Надя Алпър като да беше Страдивариус. Каква класа! Какъв победител!

След последния тост вертикалите и хоризонталите на картинката се разместиха. Всъщност цялото помещение се въртеше. Оправих проблема с помощта на две бири. Клин клин избива. После направих няколко опита да оставя на Майк бакшиш от четирийсет долара. Той непрекъснато ги пъхаше обратно в горното джобче на ризата ми, докато най-накрая не се запрепъвах към вратата.

Две преки по-надолу спрях до един телефонен автомат и отново се обадих на Джейн. Не можех да забравя ужасното изражение на лицето ѝ. Канех се да ѝ оставя един малко по-интелигентен вариант на първото си послание, когато тя вдигна слушалката.

– Всичко е наред, Джейн – казах аз.

– Не, не е наред. Божичко, Джак! Съжалявам. Съжалявам. Те дойдоха в къщата ми.

– И без това нямаше да промениш нещата.

– Тогава кой би могъл! – Гласът ѝ звучеше истерично.

Четирима летовници минаха покрай мен и се качиха в един сааб кабрио.

– Джейн, закълни ми се, че няма да извършиш някоя глупост.

– Не се притеснявай. Но има нещо, което трябва да ти кажа. Не го направих по-рано, защото не виждах смисъла. Наред с всички онези тестове на Питър, аз му направих и изследвания на кръвта. Джак, брат ти беше HIV позитивен.

Трите километра пеш и чистият океански въздух ми се отразиха много добре. Когато минах покрай паркинга на плажа на Дич Плейнс и прекосих нашата росна морава, бях почти трезвен.

Има нещо, за което винаги ще бъда благодарен. Облечена в един от моите дрипави пуловери, Полин седеше на верандата, опряла гръб на входната врата.

Беше около десет и трийсет. Улицата и моравата бяха обвити от лека мъгла. Аналогията е странна и не знам как ми хрумна, но като видях Полин да препречва пътя ми към вратата, се сетих за Гари Купър, който търпеливо чакаше на улицата в "По пладне". Имаше нещо такова в позата и в усмивката ѝ, което сякаш казваше: "Ето ме тук, ха да видим какво ще правиш сега?"

– Ти си наслада за окото, Полин.

– И ти, Джак. Днес седях в дъното на гимнастическия салон и те наблюдавах. След това изминах с колата целия път обратно до града. После се върнах отново дотук. Шантаво, нали? Не се опитвай да го отречеш.

– Да не би да си извършила нещо ужасно и Маклин да те е изритал от къщата?

В повечето случаи "не" не означава нищо добро, но тези отговори за мен бяха възможно най-добрите. Седнах на хладната плоча и облегнах гърба си на боядисаната в червено дървена врата. Докоснах ръката на Полин. Все едно че ме прониза електрически ток. Тя взе ръката ми в своята и устните ми пресъхнаха.