Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

– Но докато разговарях с Маклин, окончателно си изясних нещо – прошепна тя.

– И какво беше то, Полин? – прошепнах аз в отговор.

– Колко много те обичам.

Погледнах я и направих онова, което ми се искаше от дълго време. Целунах я нежно по устните. Устните ѝ бяха меки и идеално прилепнаха към моите. Останахме така в продължение на един сладък миг, а след това се разделихме и се спогледахме.

– Струваше си чакането – рекох аз.

– Не биваше да чакаш, Джак.

– Обещавам да не чакам толкова дълго за следващата.

Отново започнахме да се целуваме и оттогава всъщност не сме престанали.

Сега разбирам, че за онези от вас, които останаха с мен дотук, няма нищо изненадващо в това романтично развитие на нещата. Вие вероятно сте го предвиждали. Но аз не.

Не и докато не прекосих моравата в онази нощ. Не защото не исках да се случи. Исках го от момента, в който Полин за първи път влезе в малкия ми офис. Толкова силно го исках, че дори не смеех да се надявам.

– Ти си добър човек. И мил – каза Полин, докато се прегръщахме на предната веранда.

– Дано да нямаш нищо против.

– Нямам. – Тя ми показа едно одеяло, което беше изнесла от къщи.

– Хайде да отидем долу на плажа, Джак. Има и нещо друго, което от дълго време ми се иска да правя с теб.

Слънцето, което пръска лъчите си над "Куинс" и Ийст Ривър, може и да не представлява такава прекрасна симфония, както когато изгрява над Атлантическия океан, но никак не е за пренебрегване. Нито пък това, че можех да протегна ръка и да прегърна Полин, която спеше кротко до мен. Смятах, че ще ни бъде добре заедно, но нямах ни най-малка представа колко добре би могло да бъде. За първи път през живота си аз бях влюбен.

В края на лятото напуснах Мак и се преместих при Полин на Авеню Б. През следващите пет месеца всеки ден пътувах с метрото до центъра на Манхатън, за да покрия необходимите изисквания за получаването на научна степен от Колумбийския юридически институт.

Макар че това лято беше попарило ентусиазма ми да практикувам право, аз не просто се придържах към обичайната процедура. Подтикван от яростта и отвращението, по същия начин както някои от моите състуденти бяха подтиквани от амбициите си, аз работех по-усилено от всякога.

След съдебното разследване проявявах извратен интерес към обжалването на присъди и изучавах "Съдебни техники" на Томас Моет все едно че беше Библията. Същото направих и с "Разновидности и елементи на свидетелските показания" и "Конституционно право".

Работих толкова упорито върху курсовия си проект, че когато обявиха окончателните оценки, разбрах, че съм трети по успех в групата.

Макар че перспективите ми за работа изобщо не бяха розови, аз смятах, че съм си заслужил малко почивка. Затова, докато някои други третокурсници се бореха с лакти за постовете на младши партньори в реномирани юридически фирми или се готвеха за адвокатска практика, аз се наслаждавах на живота в Ийст Вилидж. Това беше много подходящо място да облагородя душата си и да се опитам да разбера какво би трябвало да предприеме оттук нататък един гневен и прекалено образован двайсет и девет годишен мъж.

В такова неопределено състояние на духа ме завари писмото от Хънтсвил, Тексас. Калтака изпълняваше моето желание да държим връзка. Съобщаваше ми мрачните си прогнози относно възможността неговите ДНК тестове да послужат някога за нов съдебен процес. Но въпреки това съвсем не бях подготвен за следващото му писмо.

Датата на екзекуцията беше определена.

Видях Калтака в една ужасно студена февруарска сутрин. Това се случи малко преди щатът Тексас да изпълни смъртната му присъда. Бяхме разделени от плексигласовата преграда между помещението за наблюдателите и камерата на смъртта.

Предишната сутрин ние двамата с Полин взехме самолет до Далас, после наехме кола и карахме три часа до Хънтсвил. В последната минута затворническите власти анулираха разрешението за лично посещение. Тъй като бяхме в списъка на личните посетители на Калтака, разрешиха ни да наблюдаваме екзекуцията.

Заедно с прабабата на жертвата и един по-стар и от нея затворнически репортер бяхме единствените зрители. Видяхме Калтака едва когато го вкараха с инвалидния стол в камерата за екзекуции малко преди осем часа сутринта.

Калтака беше прекарал в килията на смъртниците цели двайсет години. Те му бяха отнели ужасно много. Нямаше и помен от едрия бивш бодигард на последната снимка, която бях видял. Макар че все още беше огромен мъж и тежеше близо сто и четирийсет килограма, изглеждаше преждевременно състарен. Дългата му коса и брадата бяха станали сивобели. Преди три години дегенеративният артрит на бедрените кости го бе принудил да седне в инвалидния стол.