Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

Щом Джак прекоси авенюто, Сами спринтира към центъра на града. Измина пет преки, без да погледне назад. После за последен път зави на запад. В края на следващата уличка имаше малък парк. Намери една по-отдалечена пейка и се излегна по гръб на нея.

Цял час лежа в сумрака, невидим и бездомен. Слушаше как свистят гумите на такситата, носещи се нагоре по Десето Авеню, как крещят хлапетата из парка, пуснати на свобода като гълъби от техните дебели и спокойни бавачки от Карибите.

Сами размишляваше какви бяха шансовете да срещне Джак в едно магазинче за дрехи втора ръка в Ийст Вилидж. Горе-долу същите като да налети на него в някой бар за мазохисти. Е, този свят беше пълен с изненади. И то не какви да е, повечето могат да ви извадят очите. Трябваше да внимава. Наистина да внимава. Напоследък имаше чувството, че го следят.

Даде почивка на краката си, докато две смени от бавачки дойдоха и си отидоха. После се измъкна от парка и тръгна надолу по Десета, покрай потъналите в зеленина общежития на Духовната семинария. Разходи се в сенките на железопътния прелез, където дори в ранния следобед дългокраки травестити с широки рамене бяха заложили въдиците си в очакване на пътници, склонни да се приберат у дома по дългия път.

На Осемнайсето Авеню зави на изток покрай гаражите за таксита и няколко минути по-късно влезе в апартамента си. Сами беше наел апартамент в един огромен новопостроен блок в Челси и се оказа единственият бял в сградата. Но както се изразяваха съседите му, това беше хубава колибка. Че къде другаде човек можеше да наеме апартамент с една спалня и малка тераса на двайсет и четвъртия етаж за хиляда и четиристотин долара месечно? В Екрън, щата Охайо, ли?

Изкачи се с асансьора на двайсет и четвъртия етаж, размишлявайки за случайната си среща с Джак Мълън. Божичко! Това може би беше предзнаменование да напусне града, да отиде на Южния бряг и да наеме фризьорски стол в някой ексцентричен салон на Колинс Авеню. Той слезе от асансьора на двайсет и четвъртия етаж и тръгна по безкрайния коридор, единственото нещо в тази сграда, което го караше да тръпне от страх.

Сами завъртя ключа. Внезапно двама мъже излязоха от скривалището си до шахтата за отпадъци. Той разпозна Франк Волпи.

– Охо, имаш нужда от подстригване, Франк.

Волпи блъсна главата на Сами във вратата, а другият го ритна отстрани. Беше един от блюдолизците, които убиха Питър. Изведнъж Сами разбра, че няма да успее да стигне до Южния бряг.

Може би затова реши да не им казва нищо, нищичко. Следващите няколко часа Волпи и другият тип се редуваха в опитите си да го пречупят, а те наистина имаха талант за това. Но Сами удържа на клетвата си. Може би от уважение към Питър, а донякъде и заради Джак. Не можаха да изтръгнат от него дори звук.

Дори когато завряха главата му в запушената тоалетна. Дори когато изпекоха ръката му на пламъците на газовата печка. Дори когато го изведоха на лъснатия бетонен балкон с изглед към Осемнайсета улица.

И го хвърлиха от него.

Трийсет минути след като загубих Сами, аз все още продължавах да скитам като замаян из Челси. Най-накрая се оттеглих в едно сепаре в някакво кафене на Девета. Реших да се порадвам на онова, което имах. Много отдавна не беше ми се случвало някой, когото съм смятал за мъртъв, да се окаже жив.

Изпих едно кафе и тръгнах обратно към магазинчето на Ферди. Може би Сами и по-рано си бе купувал оттук дрехи. Може би използваше кредитна карта или бе оставил телефонния си номер. Не беше много вероятно, но само това ми дойде наум, а и имах нужда да походя.

На ъгъла на Осемнайсета една млада майка седеше на ръба на голяма каменна саксия за цветя. Чуруликаше като птичка и вдигаше детенцето над главата си.

Само миг наблюдавах блаженството на тази градска Мадона с младенеца, в следващия тя изпищя, вторачена в небето, стисна бебето си и хукна.

Вдигнах поглед нагоре.

Отначало си помислих, че това е една огромна черна найлонова торба с боклук, изпаднала някъде от горните етажи. Докато падаше, забелязах ритащите крака, махащите ръце и проблясващите бели участъци. Познах, че е Сами, миг преди да се удари в паважа.

Ужасяващият тъп звук стъписа всички минувачи по улицата. В продължение на няколко удара на сърцето Челси стана по-тих от всякога в този слънчев делничен следобед.

Един бял лексъс, паркиран наблизо, панически блесна с фаровете си. След това алармената му система започна да вие.