Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

Сред тези остатъци от гаражна разпродажба забелязах тъмната стаичка. Заемаше половината от едната стена, другите представляваха шперплатови плоскости. Беше горе-долу колкото една голяма баня. Гумираната въртяща се врата позволяваше да влизаш и да излизаш, без да рискуваш да я осветиш.

Влязох и обходих с лъча на фенерчето продълговатата черна маса. Беше отрупана със сиви пластмасови ванички за проявяване, а над тях се извисяваше увеличителен апарат.

До стената имаше съдове с проявител и голяма купчина неотворени кутии с висококачествена фотографска хартия. По някаква причина мразех "Кодак" още от времето, когато започнаха да правят онези угоднически телевизионни реклами.

Седнах на единствения стол и насочих лъча на фенерчето към стената. Беше покрита с евтина ламперия, която се бе изметнала от влагата. Бавно разходих лъча на фенерчето по ръба вляво и видях, че дъската е захабена по края и назъбена. Тук вероятно ламперията беше отпаряна и закрепвана много пъти.

Изместих стола назад и се наведох да огледам под масата. Долу миризмата на мухъл беше още по-задушаваща, а коленете ми опряха в някаква кална локва.

Като насочвах лъча на фенерчето с едната ръка, с другата се напънах да отпоря ламперията. Не успях да пъхна пръстите си под ръба.

В тази тясна и неосветена дупка и най-малкото ми движение беше затруднено. Оставих фенерчето и подпирайки се на едната си ръка, посегнах да извадя ключовете от задния си джоб.

Трябваше просто да се измъкна изпод масата. Както се напрягах да измъкна ключовете, една мишка пробяга по опакото на ръката ми и скочи на пода. Дори не можех да помръдна, защото щях да се захлупя по лице.

Най-накрая успях да измъкна ключовете и отделих нацепения ръб дотолкова, че да пъхна пръста си под него. Дръпнах силно и ламперията се отлепи. Откри се едно плесенясало място между подпорите на циментовата основа.

Протегнах ръка в тъмното и пръстите ми опряха в нещо меко и влажно. Бързо дръпнах ръката си. Може би това беше умрял плъх или катерица. Ужасно се погнусих.

Насочих лъча на фенерчето и можах само да различа нещо бяло. Поех си дъх и отново пъхнах ръката си там.

Сега вече мокрият предмет не ми приличаше на полуразложен труп. По-скоро беше подгизнала картонена кутия. Напипах единия ръб и внимателно я измъкнах.

С това съкровище в ръце аз си проправих път в тъмното до мястото, където беше масата. Това беше картонена кутия на "Кодак", също като онези, които бяха подпрени до стената. Бавно повдигнах капака – беше толкова напоен с влага, че можеше да се разпадне, – включих фенерчето и видях, че е пълна догоре с проявени снимки.

Най-отгоре имаше лист с множество стереотипни кадри, изпълнени с видимо идентични фигурки с големината на две пощенски марки.

Като ги осветих с лъча на фенерчето, видях, че във всяка рамка има по една гола двойка, която го прави "по кучешки". Лъчът премина по тях, фигурките като че ли оживяха пред очите ми и започнаха да се движат като в ням филм.

Не можах да позная коленичилата червенокоса жена, но никак не се затрудних да разпозная мъжа, който бе коленичил зад нея.

Това беше брат ми.

Изкачих се нагоре по стръмното стълбище на сутерена подобно на уплашен тийнейджър, излизащ от дрогерия с някое копие на "Пентхаус". Носех порнографския семеен албум под мишница. Изабел ме чакаше на най-горната площадка на стълбището.

– Добре ли си? – попита ме тя, като се наведе към мен. – Изглеждаш ужасно, Джак.

– Това е от химикалите. Имам нужда само от малко свеж въздух. – После добавих нехайно: – Намерих някои стари снимки на Питър, направени от Сами. Надявах се да мога да ги разгледам на спокойствие у дома. Накараха ме да се разчувствам.

– Разбира се, Джак. Вземи каквото искаш. Няма нужда да ми ги връщаш после. Но държа да спазиш обещанието си и да ме запознаеш с Полин.

Направо не бях на себе си. Бях обзет от някаква особена екзалтация. Но най-вече се страхувах.

Спомних си за онова влизане с взлом в нашата къща миналото лято. Предположих, че онзи, който е спипал Сами, търси снимките. Тези хора бяха готови да измъчват и да убиват, за да ги вземат. Внимателно сложих снимките в чантата, закрепена на резервоара на мотоциклета. Изабел ме наблюдаваше от прозореца на кухнята.

Взех на един дъх пътя до града и се обадих на Полин от първия телефонен автомат.

– Полин, не се връщай в апартамента – казах ѝ аз. – Иди при сестра си. Иди където и да е. Просто не се връщай.