Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

Едно местно хлапе се приближи с лъскавия си велосипед БМХ, впери поглед в проснатия на улицата непознат и в червеното петно, което се разрастваше около него, и побърза да изчезне. Пристигнах веднага след него и прекарах около една минута насаме със Сами. Името на шофьорската книжка в портфейла му беше Винченцо Николо. Но това беше Сами. Нараняванията по лицето му бяха същите като на Питър. По ръцете му имаше пресни изгаряния.

– Съжалявам! – прошепнах аз.

След минута вече бях едно анонимно лице сред кръга от граждани, обзети от извратено любопитство. След пет минути зяпачите станаха цяла тълпа. Когато чух воя от сирените на приближаващите се полицейски коли, аз се измъкнах от тълпата и се отдалечих.

Дори бях доволен, че Сами бе паднал до мен. Поне имах възможността да го докосна за последен път, преди да умре.

Един час по-късно, когато краката ми престанаха да треперят, стоях в дъното на един празен ограден парцел на Авеню Д. Свалих найлоновата мушама от мотоциклета.

Въпреки двумесечната си почивка, моторът веднага заработи. Оставих го да прочисти гърлото си, след това се метнах отгоре му и напуснах града. Непрекъснато виждах как Сами пада ли, пада, сякаш е бил горе във въздуха в продължение на минути. Тази картина остана в съзнанието ми. Завинаги.

Пътьом спрях, за да позвъня на Изабел Джиамалва. Казах ѝ, че може да намина да я видя, а Изабел отвърна:

– Разбира се, толкова дълго не сме се виждали, Джак.

Три часа по-късно вече чуках на вратата на скромната ѝ къщичка, намираща се на една пряка и половина от главната улица на Монток. Майката на Сами още не беше съблякла черната си келнерска униформа. Преди малко бе свършила смяната ѝ в "При Гордън" в Амагансет. Опитвах се да се преструвам, че това е просто едно посещение на вежливост, но ми беше трудно.

– Как бяха бакшишите? – попитах аз и си наложих да погледна Изабел в очите.

– Е, нали знаеш – отвърна тя.

Изабел беше тъмнокоса, дребничка и приятно закръглена. Винаги бе добра към нас – Питър, Сами и мен.

– Всяка година хората пристигат тук все по-рано. Ако не са кашмирените шалове, можеш да си помислиш, че е август. И така, коя е тази Полин? Мак непрекъснато ми говори за нея.

– Предполагам, че разчита на още едно поколение Мълънови, макар че и дотук не са малко. Ще я доведа някой път. Ще ти хареса.

– Кажи ми какво има, Джак? – накрая попита тя.

Нямах никакво намерение да казвам на Изабел какво се е случило със сина ѝ. Какъв смисъл имаше? С малко късмет и с фалшивата лична карта на Сами тя може би никога нямаше да научи. Казах ѝ друго – че съм убеден, че който и да е убил Питър, е убил също и Сами. Попитах я дали някога ѝ е хрумвало, че Сами и Питър могат да правят нещо нередно.

– Не, наистина не – каза Изабел. – Това означава ли, че съм била лоша майка? Сами работеше от шестнайсетгодишна възраст и винаги беше такова потайно хлапе. Предполагам, защото беше гей и искаше да ми спести подробностите – не че имах нужда от това. Не ме е запознавал с никого от приятелите си, Джак. Все още не знам дали е имал сериозен приятел.

– И да е имал, аз никога не съм го виждал, Изабел.

– Ела да разгледаш стаята му – рече тя, – макар че в нея няма кой знае какво.

Заведе ме в дъното на късия коридор и седя на леглото, докато аз прегледам каквото имаше по полиците и черната ламинирана маса до стената. Сами от години не беше живял у дома. Купчината списания "Вог" и "Харпърс Базар" представляваха единствената видима следа, оставена от него. Освен тях се виждаха и оскъдните останки от американско гимназиално образование: стара френска граматика, учебник по алгебра, окъсано томче на Шекспир.

Имаше и фотографски списания. До стената грижливо бяха наредени книги за портретната фотография, специални наръчници за работа в студио и на открито, за използването на телефотолещи при фотографирането на дивата природа.

– Не знаех, че Сами е бил фотограф – рекох аз.

– Ами да. Никой не знаеше – каза Изабел. – Това беше нещо лично. Но точно преди Питър да умре, се случваше да идва веднъж-два пъти в месеца. Работеше по цяла нощ.

– Тук? В твоята къща?

– Направи си тъмна стаичка в сутерена. Трябва да беше преди пет години. Канех се да пусна обява в "Стар" и да продам цялото оборудване, но просто не мога да си наложа да го направя.

Не можах да запаля лампата. Бушонът в сутерена беше изгорял. Изабел не беше се наканила да го смени. Затова ми даде едно старо фенерче, преди да се спусна надолу по стръмните дървени стъпала. С бледия лъч обходих миришещото на мухъл помещение. Зърнах неясните очертания на стара нафтова печка, чифт дървени водни кънки и прибрана сгъваема маса за пинг-гюнг.