Джеймс Патерсън - Крайбрежната къща

Под наблюдението на началника на затвора и затворническия свещеник един от пазачите му сложи очила. След това постави лист на нивото на гърдите му. Макар да беше под въздействието на успокоителни, той успя да прочете с изненадващо писклив глас:

– Този затвор и моето правителство вече ми отнеха най-хубавите години от живота ми. Тази сутрин ще ми отнемат всичко, което ми е останало. Те ще извършат убийство. Боже, смили се над душите им!

Обърна глава и ме видя на първия ред. На лицето му се изписа благодарна и нежна усмивка, която дълбоко ме покърти. Трябваше да преглътна сълзите си, а Полин стисна ръката ми над лакътя.

Следващите минути бяха кошмарни. Докато леденият дъжд биеше в гофрираната ламарина на покрива, затворническият свещеник прочете двайсет и третия псалм. След това пазачите вдигнаха Калтака и го сложиха на носилката на колела.

Видът му на белокос и крехък старец, затворническият инвалиден стол и професионалната ловкост на пазачите създадоха лъжливото впечатление, че наблюдаваме медицинска процедура, която ще подобри състоянието на един болен. Това впечатление се засили, когато санитарят вдигна белия му ръкав и оголи едрата дясна ръка на Калтака. Намери подходяща вена, намаза мястото с памучен тампон и вкара иглата.

Директорът, един невероятно симпатичен на вид, около шейсетгодишен мъж, видя, че иглата е прикрепена, и вдигна дясната си ръка. Това беше знак да пуснат първата доза отрова.

След по-малко от трийсет секунди той отново вдигна ръка, нареждайки да пуснат хидрохлорид, който щеше да сложи край на живота на Калтака.

През цялото това време очите на Калтака бяха вперени в моите. В последното си писмо той ме беше попитал дали искам да бъда свидетел на екзекуцията му. Искаше да бъда там, за да може да погледне в очите поне един човек, който вярва в неговата невинност. Направих всичко възможно, за да бъда достоен за този суров поглед.

В последните си минути на земята Калтака се опита да изпее началните думи на една стара песен на братята Олмън, която харесваше още от детските си години:

Някак си успя да изрече тези думи.

Хидрохлоридът най-накрая подейства. Така рязко му свърши въздухът, сякаш някой му нанесе страшен удар в огромния гръден кош. Той се люшна силно напред и опъна до скъсване каишките, а очилата му изхвърчаха на бетонния под.

Бе осем часът и седемнайсет минути. Лекарят на затвора обяви, че екзекуцията по нареждане на държавата е изпълнена и Калтака е мъртъв.

Двамата с Полин мълчаливо напуснахме затвора. Чувствах се напълно празен. Бях почти толкова зле, колкото в онази нощ, когато видях трупа на Питър на плажа. Имах чувството, че съм ги предал и двамата.

– Този човек беше невинен – казах аз на Полин, докато пътувахме обратно към Далас. – А Бари Нюбауър е убиец. Трябва да направим нещо за тоя кучи син. Една доза хидрохлорид би свършила добра работа.

Тя се пресегна и нежно взе ръката ми. След това тихичко изпя:

Отиваме на село, мила, искаш ли да дойдеш?

Бе четвъртък сутрин в началото на май. Аз се заех с ежедневните си занимания, едни и същи, откакто се бях върнал от Тексас. Излязох да купя вестници, направих кафе за Полин и я целунах за довиждане, преди да тръгне за новата си работа в нашумялата юридическа фирма "Макмилън и Харт". После в продължение на двайсет минути правих лицеви опори и клякания на килима във всекидневната и излязох.

Първо наминах при Филип К., някога главен редактор в литературно списание. Бивш наркоман, пристрастен към хероина, той се възстановяваше в една клиника за амбулаторно лечение с метадон и припечелваше някой лев от спретнато магазинче за стари книги, разположено върху масичка за игра на карти на североизточния ъгъл на Томпкинс Скуеър Парк. Заклет естет и сноб, Филип продаваше само книги, които смяташе, че заслужават да бъдат четени. Много често сутрин на масичката му виждах само три-четири очукани томчета.

Тази сутрин Филип предлагаше един изцапан с кафе роман с меки корици със заглавие "Нощни кучета". Платих цената, която ми поиска, и с книгата в задния си джоб отидох в един ресторант за бързо хранене на Второ Авеню. Зачетох на бара, като си поръчах кафе и мацун [10] Ферментирала млечна напитка, подобна на кисело мляко. – Б. пр. .

Макар да нямах обичайните обеци и татуировки, аз се приобщавах към обитателите на Ийст Вилидж по много по-незабележим начин. Обичах да си похапвам пирожки и блини и други вкусни източноевропейски храни, които се продаваха в малките, все някак оцеляващи заведения за хранене от Втора улица до Авеню С. Обичах тъмните местни барчета с техните джубоксове, заредени с песни, които никога по-рано не бях чувал. И Мак ги обичаше, от време на време вземаше рейса и тримата заедно правехме обиколка на местните кръчми.